Камю казваше, че единствената истинска роля за човека, роден в абсурден свят, е да съзнава своя живот, своя бунт, своята свобода. Той казваше, че ако човешката дилема няма друго разрешение освен смъртта, ние сме на грешен път.

Добрият път е онзи, който извежда към живота, към слънчевата светлина. Не може безспир да се понася студът. Затова се разбунтува. Той наистина отказа безспир да понася студа. Той наистина отказа да следва път, водещ само към смъртта. Поетият от него път е единственият, който може да води не само към смъртта. Неговият път извеждаше към слънчевата светлина: защото той предполагаше с нашата крехка власт и с нашите абсурдни градива да създадем нещо несъществуващо в живота. Той казваше: 

Не ми харесва вярата, че със смъртта започва друг живот. За мен тя е врата, която се затваря.

Това се опитваше да повярва. Но не успяваше. Пряко волята си, както всички творци, той прекара живота си да иска от самия себе си отговори, известни единствено другиму. Когато му връчиха Нобеловата награда, аз му изпратих до Стокхолм телеграма:

Отдават почит на душата, която постоянно търси и пита себе си.

Защо тогава не се отказа, ако не е вярвал?

И в мига когато връхлиташе върху дървото, той продължаваше да търси и пита себе си. Не мисля, че в светкавицата на онзи миг е намерил отговора. Не мисля, че някой е в състояние да намери отговорите, вярвам само, че трябва винаги, непрекъснато да има някой крехък участник в човешкия абсурд, който да ги търси. Тези хора никога не са много по едно и също време. Но винаги има поне един някъде и това всякога ще е достатъчно, за да ни спаси всичките.

Ще кажат, че е бил много млад, че не му е стигнало времето да завърши. Но въпросът не е „колко време“, нито „какво количество“, а просто „какво“. Когато за него вратата се затвори, той вече бе написал онова, което всеки творец се надява да напише, носейки през живота предварителното знание и омразата към смъртта: Аз бях там. Той продължаваше. Може би е узнал в онзи светкавичен миг, че е успял. Какво друго е могъл да иска?

Уилям Фокнър

Човек наистина трябва да има някакъв подслон от нуждата. Но от другото, от онова, което не е непосредствена нужда – от него къде да се подслони?

Красотата е кулминация на трагедията. Съвременният ум е тласкан към отчаяние от уродливостта и посредствеността.

Съществува ли любовта другояче, освен сред мрака, нелепа на дневна светлина?

Но кой може да спи все сам? Някои успяват – откъснати от другите по силата на призвание или нещастие, те си лягат вечер в едно и също ложе със смъртта.

Блажени са сърцата, които могат да се огъват, те никога не могат да бъдат разбити.

Как ще станеш по-добър, ако не си лош, това поне проумях от всичко, на което ме учеха.

Величието се състои в това да се опиташ да станеш велик. И нищо повече…

Който нищо не дава, той няма нищо. Най-голямото нещастие не е в това, че не те обичат, а в това, че ти самият не обичаш.

Нищожеството и величието на този свят: в него съвсем няма истина, само любов. Царство на Абсурда, спасението от него е в любовта.

Човекът е единственото същество, което отказва да бъде това, което е.

Всеки живот, посветен на преследването на пари е смърт.

Не е вярно, че сърцето остарява, просто тялото създава тази илюзия.

С напредването на възрастта, започваме да приличаме на това, което заслужаваме.

Ако съществува грях срещу живота, може би това не е отчаянието от него, а надеждата за друг живот и пренебрегването на неумолимото величие на настоящия.

В дълбините на зимата, аз най-сетне открих, че в мен има едно непобедимо лято.

Благосъстоянието на хората винаги е било оправданието на тираните.

Само при бедните щедростта е великодушна.

„Един водач – един народ“ означава един господар и милиони роби.

Много хора пропиляват живота си, за да измислят начин как да издавят всички, а те да свършат на слънце.

Тези, които се подчиняват на Системата, обикновено нямат характер.

По-добре да си свободен бедняк, отколкото богат роб. Разбира се, хората искат да бъдат и богати, и свободни. И затова понякога стават бедни роби.

Почтеността не се нуждае от правила.

На литературен празник във френския град Анже някакъв младеж полушеговито, полусериозно се обърнал към група известни писатели с думите:

Има нещо смешно във вашата професия. Вие, писателите, всъщност вземате думата, без никой да ви я е дал. Без ничие пълномощие.

Тогава един сърдит глас рязко му отвърнал:

Как така – без? Ние имаме пълномощия! Те са от най-висшата инстанция – от собствената ни съвест!

Сърдитият глас и тази съвест принадлежали на Албер Камю. Със своя глас и своята съвест Камю влезе не само в литературата, в театъра, в журналистиката и във философията. С тях той взе участие в Съпротивата във Франция през годините на Втората световна война и застана начело на известния нелегален вестник Combat, което значи Борба.

Мнозина след това ще се трудат да доказват или да отричат връзката между идеите и творчеството на Камю с неговото участие в борбата. Едно обаче не подлежи на обсъждане: за самия Камю в тези неща нямаше противоречие, въпреки че нелегалния му вестник, философското му есе „Митът за Сизиф“, романът „Чужденецът“, пиесата „Калигула“ и публицистичните „Писма до германския приятел“ се пишеха и публикуваха в един и същи период – между 1940 – 1944 година. Тях ги свързваше не някакъв банализиран от употреба на думите „абстрактен хуманизъм“, а нещо друго, което наистина не е лесно да се разбере, но е достойно да ни накара да преклоним глава в мълчание пред един от най-големите представители на френската и световната литература от първата половина на 20 век. В мълчание, защото сам писателят казваше, че в мълчанието се съдържат повече истини, отколкото в целия всемирен словесен потоп.

Биографичната справка ще ни каже че Албер Камю е роден в малкото село Мондови до град Алжир на 7 ноември 1913 г. През 1914 баща му – селскостопански работник, ратай – загива при сраженията кра йрека Марна, с които фактически започна Първата световна война.

Сиракът израства сред задушаващата пара от коритото, в което майка му пере мръсното бельо на френските буржоа в града. Много по-късно, в разгара на една полемика, Камю ще напише до своя опонент:

Принуден съм да ви обърна внимание, че съм роден в работническо семейство. Това не е аргумент /никога досега не съм го използвал/. Това е уточнение.

И по-нататък, понеже опонетът му принадлежи към частта от френската аристокрация, която също участваше в Съпротивата, писателят ще побърза да добави:

Не съществува достойнство по рождение, а според действията. Но за тях трябва да се мълчи, за да бъде достойнството пълно.

Като дете и младеж Албер Камю расте хилав, с болни от туберкулоза дробове, отрано отчужден от големия свят на хората. Въпреки крайната бедност – колониализмът експлоатира не само поробените, но и своите собствени граждани, подлъгани от измамата за „златните мини“ и превърнали се в белокожи пролетарии, чието социално положение не се различава от положението на цветнокожите туземци – Камю преминава през целия курс на френската образователна система и завършва университета в Алжир с диплом на лисансие по философия. Като че ли пътят пред него се оказва открит?

Но това е 1936 г. Година на Народния фронт във Франция и на гражданската война в защита на Испанската република, която особено и за цял живот ляга на сърцето на Камю. Това е времето, когато човечеството прави последни усилия да предотврати надигащата се заплаха от нова световна война. За младия философ няма избор. Той е журналист и театрален деец. в самодейния работнически Театър на труда той е и режисьор  и актьор, и суфльор. Това го сближава с най-прогресивните сили на епохата – комунистите. Но комунист той никога не става и не можеше да стане. 

Албер Камю с актьорите Жан-Луи Баро и Мария Касарес в Париж, окомври 1948.

Неговата идеологическа закваска е заложена още преди това под влиянието на философията на екзестенциализма. И въпреки усилията на някои да докажат в това отношение влиянието на Жан-Пол Сартр върху него, Камю още преди да е чул името му, е изучавал вече съчиненията на Кант и Хегел, на Киркегор и Ницше, на Хусерл, Хайдегер и Ясперс

Едновременно с това той е неуморим читател на най-големите представители на световната литература. И когато в един бъдещ ден сам ще си постави въпроса за влияния, които е изпитал, той ще каже:

Големите писатели са писатели-философи… Такива са Балзак, Мелвил, Стендал, Достоевски, Пруст, Малро, Кафка и това са само някои.

Тук ще добавим, че към тях фактически Камю отнасяше и Шатобриан, Анатол Франс, Андре Жид и дори едва проявилия се тогава Антоан дьо Сент-Екзюпери.

Над целия този блестящ литературен свят писателят поставяше Достоевски. Неведнъж се позовава на него, много пъти се замисля върху идеите на създадените от него образи. На един от героите му – Кирилов от „Бесове“Камю ще отдели специални страници в „Митът за Сизиф“, за да си изясни как според великия руски писател богът и дяволът спорят за душата на човека, като се сблъскват в самото сърце на тази трагично раздвоена рожба на природата. И как в тази борба не винаги побеждава демонът. Романите и новелите на Камю третират все тази трагическа антиномия между света, който потиска, убива, от една страна, и човешкия дух, от друга страна, който е задължен да направи своя избор, може би безнадежден, но необходим.

Във връзка с философските идеи на Албер Камю сме длъжни да кажем някои най-общи думи за датчанина Сьорен Киркегор, който в средата на по-миналия век генерално отрече обективния идеализъм на Хегел, на който противопостави душата на самотния, откъснатия, предоставения на самия себе си човек в една абсурдна действителност. Абсурдността се състои в това, че има една сила, която потиска и унищожава човека, и един човек, предоставен сам на себе си. 

Това е абсурдният човек. В душата му вечно кънти дълбоко заложената жажда за познание, за яснота, за живот. Неутолима по пътищата на разума, тази жажда е ирационална, неподдаваща се на рационално разбиране. Тя е абсурдна, недостижима.

При всяка ситуация на своето същестуване човекът, за да автентизира себе си, е изправен пред някакъв избор: „или-или“. Това е не само заглавието на главното съчинение на Киркегор, но и основен принцип на екзестенциализма. Трябва да се избира и да се действа /бездействието е също начин на действие/. Пред дихотомията да изберете един или друг начин, никой не ще ви помогне.

Нито светът, нито вашият собствен разум. Изборът го прави самата душа. Този избор няма морална оценка. Той е ирационален.

С подобна философия Иван Карамазов на Достоевски се провикваше: „Всичко е позволено!“, но в ума му не преставаше да стои един страшен въпрос: „Защо?“ Това „защо?“ го няма във философията на екзестенциализма. Или-или. Трето не е дадено. Всичко се свежда до един произволен акт на волята в тази абсурдна вселена, която, разбира се, съвсем не е материална.

Следвайки този дух на екзестенциализма, Камю пише:

Ако се позова на разума, мога да кажа, че абсурдът не се състои в човека… нито в света, а в тяхното общо присъствие.

Ако има абсурд, то той е в света на човека. От момента, в който идеята за него се преобразява в трамплин към вечността, той вече не е свързан с човешката проницателност. Абсурдът вече не е в тази очевидност, която човек установява, без да се примирява с нея. Борбата е избягната. Човекът се присъединява абсурда и в тази общност изчезва основното в него – съпротива, разкъсване, разединение. Този скок е едно бягство.

Абсурдът има смисъл само тогава, когато не се примиряваме с него.

Неговият поглед е обърнат не към бягството от действителността, която алиенира, отчуждава човека от хората, от плодовете на собствения му труд, дори от самия себе си. Камю гледа с жажда към живота. Под небето има един избор, за да можеш да живееш: или да се измъкваш, или да останеш на мястото си.

Въпросът е как да знаеш да се измъкваш в първия случай и защо да останеш във втория.

Противоречията му със Жан Пол Сартр бяха сложни. За Сартр светът беше „гаден“ и той го отричаше в типично левичарски смисъл, което не случайно го доведе в последните години от живота му и до екстравагантностите на маоистката „културна революция“. За разлика от него Камю проявяваше естествено жизнено влечение към живота, към справедливостта за човека. На него животът, светът не му бяха противни. Той ги отричаше само такива, каквито са, и търсеше път към тяхното прочистване. В този смисъл той не само се чувстваше, но и беше ангажиран с политическия живот. 

Но той упорито се придържаше към схващането на борбата за освобождаването на човешката душа и на човека изобщо интроспективно. Той стоеше на позициите на борбата вътре в индивида. Той гледаше на тази вътрешна борба с очите на рационалист. В „Митът за Сизиф“ вече беше писал:

Светът не е толкова рационален, нито до такава степен ирационален. Той е единствено и само неразумен.

За Албер Камю проблемът на нашето време е да се противопоставим на непрекъснатото нарастване на мизерята. Убеден, че този свят не принадлежи на човека, той не считаше, че това го освобождава от задължението да споделя „положението на хората, които се борят.“ В търсенето на един живот без илюзии и сред хора, „които съзнават своята смъртност“, Камю винаги и бил на страната на търсещите, на бунтуващите се. Техният бунт придава цена на живота. Той връща величието на човека. 

Целият въпрос е „да умреш непремирил се, а не в съгласие“. Но една революция, която издига в божество свободата, стига до терора, спомня си с ужас Камю историята на Великата френска революция. И отхвърля историята във „Разбунтуваният човек“:

Живее се само в борба и омраза. Съществува история, но съществува и нещо друго, просто щастие… красота.

На нашия потискащ човека съвременен свят Камю обаче противопостави пак пример от историята:

Древна Елада не довеждаше нищо докрай, нито свещеното, нито разумното. Тя си служеше с всичко, уравновесявайки сянката със светлината. Нашата Европа, напротив, завоювана от тоталността, е дъщеря на липсата на мярка.

Оказа се, че през последните три години от живота си Албер Камю не е написал нищо. Така го настигна автомобилната катастрофа на 4 януари 1960 г. Дали дихотомията на Киркегоровото „или-или“ не го бе довела до кръстопът, където изборът се усложнява, където освен „това“ или „онова“,  „така“ или „иначе“ има и нещо трето, което изисква по-друг философски подход към проблемите на човешката душа? Кой знае…

по материали на Нешо Давидов

Вижте още: ВСЯКА СЪДБА МОЖЕ ДА СЕ ПРЕВЪЗМОГНЕ С ПРЕЗРЕНИЕ – АЛБЕР КАМЮ

Аз не съм толкова благороден, че да простя обидата, но я забравям завинаги – АЛБЕР КАМЮ

Някои хора изразходват огромно количество енергия, само за да бъдат нормални – АЛБЕР КАМЮ

Как КАМЮ и САРТР разнищват въпроса за Свободата