Любовта прилича много на героизма на младия човек. Любовта не се получава като дар. Любовната страст на елените е всъщност порив на беса, на който човекът би станал свидетел така, както се става свидетел на връхлетяла го изведнъж буря в природата.

Любовта е като участта на затворника или на роба; като участта на тирана, което е все едно. Вече анализирах някои от смехотворните или отвратителни състояния, от които болният от любов се опитва да се излекува.

Най-ужасното от тези средства (то е всъщност единственото, но се проявява в хиляди форми) това е унизяването, изтощаването и задушаването на могъщия противник. Любовта е голяма или малка война. Тя е малка война, ако човек я наблюдава, ако упорито пази в спомените си всички знаци на невежеството, на глупостта, на умората, на стареенето. Някаква дълбока тъга озарява това, което така точно назовават Страст.

Какво представлява всъщност добронамереността в любовта? Това означава да приемеш избора да обичаш, като съблюдаваш универсалния принцип на честта, който включва представата, че човек почита само това, което е свободно. Тук, в любовта, другият присъства, трябва да го осмисляш и желаеш като ценност, като свободен човек, като подобен на теб, като равен.

Злонамереността, която е тук, както навсякъде, липсата на смелост, се състои в това да очакваш да се изяви като обособен индивид, а всъщност, дълбоко в себе си, ти искаш той да бъде роб, слаб и зависим индивид. Човек очаква, че другият ще го предаде, че сам той ще го предаде, така както болният чака края на връхлетялата го треска.

Всеки може да прецени последиците и, бих казал, отзвука от тази непрекъсната и взаимна тежка обида. Това е нещастието да си влюбен. Но съзнанието познава добре това състояние и същевременно го отрича. То избира обичта, съпътствана от радост, която всъщност е истинската любов.

Човек живее както му е отредено като човешко същество само благодарение на озаренията на истинската любов – озарения, които възникват винаги по образцовия любовен кодекс, създаден от рицарите. Да, съществува един жизнен порив да се вярва без доказателство и с радост, порив, който отхвърля всякакви унизяващи човека предположения и спорове.

Величието на душата, както и величието на доверието, съществуват и се разкриват в дребните неща, дори единствено в озареното изражение на лицето (изпълненото със щастие доверие), чийто непреходен образец е доверието, което детето изпитва към майка си.

Нека помним, че няма друга вярност извън вярата, нито друго предателство, освен съмнението. Човек разбира смисъла на верността. Голямата изневяра е да се мисли, че любовта ще свърши.

Валидните за това чувство правила са приблизително следните: то да се оценява според радостта, която носи, а не според мъката, която предизвиква; трябва да се отрича, че любовта може да свърши; партньорите трябва да се опитват да се разбират, да стигат до разбирателство, да твърдят, че могат да стигнат до разбирателство; да се обича другия като свободен човек, а не като роб; да се обича неповторимата индивидуалност на другия (това, което го отличава от другите);

Самият ти да искаш да бъдеш свободен и да се закълнеш, че ще бъдеш свободен; да знаеш, че само свободната личност може да има висока стойност и може да развива собствената си самобитност. Това всъщност означава да обичаш равен и подобен на теб човек, да обичаш другия както самият ти обичаш себе си. Най-различни емоции съпътстват трудностите в семейния живот, те са солта на делничния живот и допринасят много за опазването му (консервирането му).

И така, трябва да се направи избор: човек трябва бързо да избира и да започва отново, да е нащрек срещу тъжните мисли. Защото, както вече ви показах, мизантропията пада много ниско и омразата много бързо задушава любовта, в която няма смелост, т.е. тъжната любов. Омразата не се различава от любовта, в която човек насилва себе си. Накратко, трябва да се обича човешката личност, да се желае щастието й, т.е. да се остави да се развива според собствената й самобитност, да се отдаваш на любовта, на порива на сърцето.

За да постигнеш радостта в любовта, трябва да се закълнеш, че никога няма да изоставиш свободния избор, трябва да положиш клетва срещу случайните обрати, привидностите, депресивните настроения, трябва да се закълнеш предварително, че ще се бориш с идващите отстрани заплахи и с тъгата. Това трябва да се разбере много добре. Човек преследва удоволствието в обект, който го носи в себе си. Но това би означавало да живееш като животно. Човек не може да преследва радостта без преди това да я заслужи чрез решителността на освободената от всякаква корист смелост.

Емил-Огюст Шартие (1868-1951), е френски философ, есеист и литературен критик, известен с псевдонима Ален, духовен учител на Жан-Пол Сартр – бащата на френския екзистенциализъм. Професорът отначало е последовател на Кант, впоследствие развива картезиански хуманизъм в областта на естетиката, отреждащ привилегирована роля на разума. Автор е на около 5000 есета.

Вижте още: Ти не си нищо друго освен своя собствен живот – ЖАН-ПОЛ САРТР