Погълнах голяма глътка отрова. Трижди благословена поуката, която извлякох. Утробата ми гори. Силата на отровата сгърчва моите крайници, обезобразява ме, просва ме. Изгарям от жажда, задушавам се, не мога да крещя. Това е адът, вечните мъки. Вижте как огънят се надига. Изгарям — както и трябва. Давай, демоне!

Привидя ми се обратът към добро и към щастие: спасението. Но как да опиша видението, щом адът не търпи възхвалите! Това бяха милиони дивни създания, сладостно духовно съзвучие, силата и покоят, благородните амбиции — какво повече?

Благородните амбиции!

И това все пак е животът! — Да, проклятието е вечно! Човек, решил да се осакати, е прокълнат навеки, нали? Виждам се в ада — значи съм там. Това е катехизисът. Роб съм на своето кръщение. Родители, вие сте виновни за моето нещастие. Виновни сте и за своето… Наивен нещастник! Адът нищо не може да стори на езичниците. Това е животът все пак. С времето насладите от проклятието ще стават все по-дълбоки. Престъпление, бързо, нека пропадна в небитието, в името на човешкия закон.

Мълчи, о, мълчи! Ето укора и позора: Сатаната, който твърди, че огънят е скверен, че гневът ми е чудовищно глупав. Стига!… Заблуди, които ми се подшушват, магии, фалшиви ухания, и детинска музика. А като си помисля, че истината е в ръцете ми, че виждам справедливостта: аз имам здрав, непоклатим разум, готов съм за съвършенството. Гордост! Кожата на главата ми се съсухря. Милост! Боя се, Господи! Жаден съм, колко съм жаден! О! Детството, тревата, дъждът, езерото с каменно дъно, и онзи лунен зрак, дванайсет щом удари… В тая доба дяволът е в звънарната. Богородице! Дево Марийо! Ужас от моята тъпота.

Там, долу, не са ли порядъчните души, които ми желаят доброто… Елате… Устата ми е затъкната с възглавница и те не ме чуват, това са призраци. А и никой никога не мисли за другия. По-надалече. От мен се носи мирис на изгоряло. Истината ви казвам.

Халюцинациите са безкрайни. Това е, което съм имал винаги: никаква вяра в историята, забрава за принципите. Но ще го премълча: поети и визионери могат да ми завидят. Аз съм хиляди пъти по-богат, ще бъда скъперник като морето.

Ах, да! Часовникът на живота спря преди малко. Вече не съм в тоя свят. Богословието е нещо сериозно. Адът наистина е долу, а небесата — горе. Екстаз, кошмари, сън в гнездо от пламъци.

С какви лукавства само ни мами полето… Фердинан, Сатаната, препуска с дивите семена. Исус върви по пурпурни тръни и те не се гънат… Исус вървеше по гневната вода. Фенерът го осветяваше — изправен, бял, с кестеняви къдри, на гребена на изумрудена вълна…

Аз ще разбуля всички мистерии: религиозни или природни, смърт, рождение, бъдеще, минало, космогония, небитие. Аз съм майстор на фантасмагории.

Слушайте!…

Надарен съм с всички таланти! Никого няма и все пак някой е тук: не бих желал да пилея своето съкровище. Искате ли негърски песни и танци на хурии? Искате ли да изчезна, да се гмурна да търся пръстена? Искате ли? Ще ви направя и злато, и церове.

Вярвайте прочее в мен, вярата облекчава, напътства, лекува. Елате, елате заедно с децата си, нека ви утеша. Нека излея за вас сърцето си — чудното си сърце! — Бедни хора, труженици! Аз не искам молитви. Само вашата доверчивост — и ще бъда щастлив.

Да помислим и за мен. Не ми е жал за тоя свят. Провървя ми: не страдам повече отпреди. Животът ми беше само сладки безумия и ето това е жалкото.

Ха! Да направим всички възможни гримаси.

Безспорно ние сме извън света. И повече нито звук. Изчезна чувството ми за мярка. О, моят замък, моята Саксония, моята върбова гора. Вечерите, утрините, нощите, дните… Толкова съм уморен!

Би трябвало да имам свой ад за гнева, свой ад за гордостта. И ад за нежностите. Цяла адова симфония.

Умирам от умора. Ето го гробът, отивам при червеите. О, ужас на ужасите! Сатана, шегобиецо, ти искаш да ме сразиш със своите чародейства. Аз моля. Аз моля! Един удар с вилата. Една капка огън…

О! Дано да се върна отново в живота! Да хвърля поглед към нашите безобразия. И тази отрова, тази целувка — хиляди пъти проклета! Моята слабост и тази световна жестокост! Господи помилуй, скрий ме, едва се държа! И вече съм скрит и все пак не съм.

Ето огънят пак се надига заедно със своята жертва.

Артюр Рембо: „Нощ в ада“

Артюр Рембо е един от най-великите представители на първото поколение френски символисти. Артюр започва да се интересува от литература в юношеските си години, а първите си опити в областта на литературата прави на 15-годишна възраст. След неколкократно пребиваване в Париж, той решава да се установи там за постоянно. Това става възможно след като изпраща едно от най-известните си стихотворения „Пияният кораб“ на Пол Верлен, който му помага да влезе в средите на парижката бохема.

Рембо и Верлен започнали краткотрайна и пламенна афера. Докато Верлен имал и предишни хомосексуални преживявания, не е известно дали това е първата такава за Рембо. Докато били заедно те водели див, безделнически живот, подправен с абсент и хашиш.

През 1891 г. е намерен тумор в десния му крак и бива парализиран. В болницата в Марсилия кракът му е ампутиран. Налага се пак да го приемат по-късно в болницата, където на 10 ноември 1891 г. умира. По това време е на 37 години.

Приживе не издава стихосбирка. Когато умира всички са го познавали като търговец, занимаващ се с полулегален бизнес с оръжие.

В литературата Рембо бива оценен едва десетилетия по-късно. Смята се, че е един от най-талантливите продължители на някои от поетическите принципи на Шарл Бодлер.

редактор: Антон Лалев

Вижте още: Да имаш и да нямаш е просто сцена във театъра на дявола – МАРИЯ ЛАЛЕВА