Всички нещастия на човека се дължат на неспособността му да стои тихо в своята стая, усамотен.

Най-непоносим е за човека покоят, ненарушаван нито от страсти, нито от дела, нито от развлечения, нито от знания. Тогава той чувствува своята нищожност, изоставеност, несъвършенство, зависимост, своето безсилие и празнота.

Ако искате хората да повярват във вашите добродетели, не се хвалете с тях.

Гордостта компенсира цялото наше несъвършенство. Или го крие, или ако го открие, се хвали с проницателността си.

Времето лекува скръбта и обидата, защото човек се променя: той вече не е такъв, какъвто е бил. И обиждащият, и обиденият са станали други хора.

Колкото е по-умен и по-добър човек, толкова повече забелязва доброто у другите хора.

Любознателността е само суета. Най-често искаме да знаем, само за да можем да го покажем.

Величието на човека е в мисълта.

Има две крайности: да не слушаш разума и да слушаш само него.

Сърцето има доводи, които разумът не познава.

Разумът ни заповядва по-властно от господар; защото ако не се покорим на господаря, сме нещастни, а ако не се покорим на разума сме глупави.

Както се развращава умът, така се похабява и чувството. Умът и чувствата се усъвършенстват в разговорите ни с другите хора. Пак в разговорите те се похабяват. Полезните разговори ги оформят, а вредните ги развалят. Затова най-важно от всичко е да умеем да подбираме събеседниците си, за да се развиваме, а не да похабяваме ума и чувството си. А не можем да направим този подбор, ако умът и чувството не са вече усъвършенствувани, а не похабени. Така се получава омагьосан кръг и блажени ония, които се измъкват от него!

Бих доказал, че всички човешки действия са подтикнати от въображението. Умът е принуден да отстъпи и ако е благоразумен, възприема принципите, които въображението своеволно е въвело във всички области.

Въображение. — То е преобладаващата способност на човека, майстор в заблуждението и лъжата, още по-коварно, защото невинаги е измамно; то би било безпогрешно мерило за истината, ако неизменно ни лъжеше. Но макар в повечето случаи да ни мами, въображението с нищо не разкрива това свое качество, защото оцветява еднакво и истината, и лъжата.

Защо хората вървят след мнозинството? Защото правото е на негова страна ли? Не, защото е силно!

Силата управлява света, а не мисълта, но мисълта управлява силата.

Обичта или омразата изменят коренно понятието за справедливост.

Справедливостта и истината са две толкова тънки остриета, че нашите инструменти са прекалено тъпи, за да ги докоснат точно. Ако успеят, те само ще ги притъпят и непременно ще се опрат на всичко около тях, при това по-скоро на измамното, а не на истинското.

Първо — или Бог съществува, или не. Второ — аз мога да вярвам или не. Губя единствено в случай, че той наистина съществува, а аз отричам това. Така че по-добре да вярвам, защото рискът е минимален.

В какви ли невероятности трябва невярващите да вярват, за да си останат невярващи!

Блез Паскал е френски математик, физик, религиозен философ, теолог и писател. Още в юношеска възраст разработва множество класически за математиката и физиката идеи. 17-годишен изобретява оригинална сметачна машина, която по-късно доразработва и за която под названието „Колело на Паскал“ получава кралски патент през 1649 г.

С приносите си в няколко различни математически дисциплини Паскал се нарежда сред универсалистите в математиката. Признат е и за един от основоположниците на теорията на вероятностите съвместно с Пиер Ферма, и на хидростатиката заедно с Галилео Галилей и Симон Стевин.

Първия си математически резултат Паскал получава на 16 години: в статия за коничните сечения формулира една от важните теореми на проективната геометрия, а именно, че пресечните точки на срещулежащите страни на всеки шестоъгълник, вписан в конично сечение, лежат на една права. Още през 1642 г. Паскал конструира изчислителна машина за две аритметични операции. Той се приема за конструктор на първия цифров калкулатор.

Литературното наследство на Паскал се състои основно във влиянието, което той оказва на бъдещите писатели – и като стил, и като мисъл – Франсоа Ларошфуко, Морис Лафайет, Сьорен Киркегор, Фьодор Достоевски, Хорхе Луис Борхес и др.

В своите „Мисли“ Паскал дава едно доста популярно впоследствие геометрично определение на Бога-Вселена:

Безкрайна невъобразима сфера, чийто център е навсякъде, а окръжността – никъде. 

Това разбиране ще намери отзвук както у преките му последователи като Джордано Бруно, така и в по-ново време – в изкуствоведските трактати на Павел Флоренски или в есетата на Борхес.

Паскал използва традиционния по негово време синтез между религия, космогония и метафизика. Въпреки това той отхвърля теократичното устройство на обществото, определяйки религията като лично дело и въпрос на интимно разбиране. Доброто обществено устройство зависи от личния морал на управниците, а не от някаква система, върху която то може да бъде изградено. Според Паскал и най-доброто обществено устройство може да бъде опорочено от лошите лични качества на неговите управници.

Вижте още: Умът е Градина, в която Волята е Господар – РЕНЕ ДЕКАРТ

SerdiBG