Жълтеникавата светлина на уличния фенер се запали в черната стъклена дупка на прозореца; беше шест вечерта. Уен вдигна поглед и въздъхна. Конструирането на капана за думи никак не напредваше.

Той мразеше тези прозорци без завеси, но още повече ненавиждаше завесите и прокле стереотипната архитектура на жилищните сгради, от хилядолетия осеяни с дупки. С натежало сърце се захвана отново за работа, трябваше бързо да завърши сглобяването на механизма за разчленяване, чрез който изречението биваше раздробено на думи още преди последните да бъдат уловени. Почти безпричинно си беше усложнил задачата, като отказа да приеме съюзите за истински думи. Лиши ги от правото на такова благородно определение заради тяхната сухота и ги отстраняваше в пулсиращите кутии, където беше струпал вече точките, запетаите и другите препинателни знаци, преди да ги елиминира чрез филтрация. Банален процес, механизъм, лишен от оригиналност, но труден за регулиране. Боляха го пръстите.

Твърде много беше работил. Остави тънките златни щипци, присви скула и лупата изскочи от своята орбита, изправи се. Изведнъж изпита нужда да отпусне крайниците си. Чувствуваше се силен и пълен с енергия. Малко въздух щеше да му дойде добре.

Тротоарът на пустата уличка се шмугна в краката му, колкото и да беше свикнал, Уен все още се дразнеше от тези коварни и доста непредпазливи номера. Предпочете да върви по края на платното, покрито с мръсотия, белязано под светлината на неоновите глобуси от мазната ивица на бързо пресъхнала вадичка.

Ходенето му подействува добре, а въздухът, който проникваше нагоре през ноздрите му и ближеше гънките на мозъка му в обратна посока, намаляваше постепенно притока на кръв в този тежък, обемист и двуполукълбест орган. Нормално явление, той винаги се чудеше.

Надарен с постоянна наивност, Уен живееше повече от другите.

Като стигна до края на късата уличка, се поколеба, тъй като там имаше кръстовище. Не знаеше коя посока да избере и продължи направо. За ляво на борд и дясно на борд му липсваха аргументи. А направо се стигаше до моста, там можеше да погледа каква е днес водата, без съмнение не много различна на вид от вчерашната, но външният вид на водата е само едно от хилядите й свойства.

Пътят, пуст като уличката, беше напръскан с влажна жълта светлина и тази имитация на мрамор превръщаше асфалта в саламандър. Той се изкачваше леко нагоре, до магарешкия гръб на каменната арка, издигната напреко през реката, за да я поглъща непрестанно. Уен щеше да се облакъти на парапета, при условие че нито нагоре по течението, нито надолу имаше други наблюдатели; ако там вече стърчаха разни типове, загледани в реката, беше безполезно да прибавя и своя поглед към всички тези похотливо преплетени зрителни конуси. Достатъчно щеше да бъде да продължи до следващия мост, винаги безлюден, защото там се хващаше хрема.

Сгъстявайки черната боя в небитието на улицата, две млади кюрета минаха крадешком, като от време на време се спираха и се целуваха унесено в сводестите сенки на портите. Уен се разнежи. Наистина добре направи, че излезе, човек вижда по улицата картини, повдигащи духа. Стъпката му стана по-бодра и в миг той разреши наум последните трудности по сглобяването на капана за думи; всъщност съвсем детински трудности, с малко повече старание би могъл сто на сто да ги овладее, да ги смачка, да ги разгроми, да ги разкъса, да ги разчлени, с една дума — да ги премахне.

След това мина един генерал, той водеше на кожен ремък някакъв разпенен затворник; бяха спънали краката му във вериги и бяха вързали ръцете му на тила, за да няма опасност да нарани генерала. Ако затворникът случайно изсумтеше, генералът опъваше ремъка и оня захапваше мокрото. Генералът вървеше бързо, беше завършил работния си ден, връщаше се вкъщи, за да погълне бульона си от буквички. Както всяка вечер, той щеше да подреди името си по ръба на чинията три пъти по-бързо от затворника и под разгневения му поглед щеше да изгълта и двете чорби. Затворникът нямаше късмет, наричаше се Жозеф Улрих дьо Саксакрамериготенсбург, а генералът се казваше Пол, но Уен не можа да отгатне тази подробност. Той обаче се загледа в малките лачени ботушки на генерала и си помисли, че не би се чувствувал добре на мястото на затворника. Впрочем на мястото на генерала — също, но за разлика от генерала, затворникът не беше избрал сам своето, а и не винаги могат да се намерят кандидати за длъжността затворник, докато при набирането на каналджии, ченгета, съдии и генерали, изборът е труден: това е доказателство, че и най-мръсният труд си има без съмнение своите привлекателни страни. Уен се зарея в отвлечени размишления за лишените от наследници професии. Несъмнено десет пъти по-добре е да конструираш капани за думи, отколкото да бъдеш генерал. Дори десет като множител му се струваше малко. Няма значение, принципът беше същият.

Подпорите на моста бяха настръхнали от телескопични фарове, които светеха красиво и освен това насочваха плаването. Уен ги оцени по достойнство и подмина, без да ги погледне. Вече съзираше целта на своята разходка и забърза натам. Но нещо възбуди любопитството му. От едната страна на моста някакъв странно къс силует прескачаше парапета. Той се затича. Беше младо момиче, изправено над водата върху малък дъгообразен корниз, снабден с козирка за безпрепятственото изтичане на атмосферните води. Тя, изглежда, се колебаеше дали да се хвърли във водата. Уен се облакъти на парапета зад нея.

— Готов съм — каза той. — Сега може да скачате.

Тя го погледна нерешително. Беше младо, красиво, бежово момиче.

— Питам се от коя страна да скоча, по течението или срещу течението — каза тя. — От едната ще имам естествено възможността да бъда понесена от водата и премазана в подпорите. От другата пък ще използвам водовъртежите. Но възможно е да се зашеметя при плонжа и да увисна на някоя подпора. И в първия, и във втория случай ще се забелязвам и вероятно ще привлека вниманието на някой спасител.

— Върху този проблем си заслужава да се помисли — отвърна Уен — и мога само да призная, че с право го разглеждате така сериозно. Естествено аз съм изцяло на ваше разположение, за да ви помогна да го разрешите.

— Много сте любезен — продума младото момиче с червената си уста. — Това ме тормози до такава степен, че не зная вече какво да мисля.

— Бихме могли да го обсъдим в някое кафене — каза Уен. — Не мога да разисквам добре без питие. Ще позволите ли да ви предложа нещо? Ще подобри кръвообращението ви.

— С голямо удоволствие — отвърна младото момиче.

Уен й помогна да прескочи отново парапета и междувременно установи, че тя притежава тяло, коварно закръглено в най-изпъкналите и следователно най-уязвими места. Направи й съответния комплимент.

— Зная, че би трябвало да се изчервя — каза тя, — но всъщност вие сте абсолютно прав. Много добре съм сложена. Ами погледнете краката ми!

Вдигна трикотажната си пола и Уен можа сам да оцени краката й в естествената им белота.

— Разбирам какво искате да кажете — отговори той с малко облещен поглед. — Е, добре, хайде да пийнем по чаша и като решим въпроса, ще се върнем тук и вие ще се хвърлите от онази страна, от която трябва.

Те тръгнаха в крак, хванати под ръка, и двамата много развеселени. Тя му каза името си, Флави, и това доказателство за нейната искреност засили интереса, който той вече бе проявил към нея.

Когато се настаниха на топло в едно скромно заведение, често посещавано от моряците с техните катери, тя отново заговори.

— Никак не бих искала — започна тя — да ме вземете за някаква идиотка, но винаги съм се сблъсквала с тази нерешителност, която изпитах при избора на посоката за моето самоубийство, следователно поне този път е време да се справя с нея. Иначе дори и да умра пак ще си остана глупава и мекушава.

— Лошото е — добави Уен, — че не винаги съществуват нечетен брой възможни решения. Във вашия случай нито едната, нито другата страна, изглежда, ви задоволяват. Но не могат да бъдат избегнати. Където и да се намира мостът, щом е над река, той определя два такива района.

— Освен при извора — забеляза Флави.

— Точно така — потвърди Уен, очарован от наличието на толкова мисъл. — Но изворите на реките обикновено не са много дълбоки.

— Ето кое е неприятното — съгласи се Флави.

— Остава обаче възможността — каза Уен — да прибегнем до висящия мост.

— Питам се дали това не е малко недостойно.

— Ако се върнем към въпроса за изворите, то изворите на Тувра имат достатъчен дебит за каквото и да е обикновено самоубийство.

— Много е далече — каза тя.

— Това е към Шарант — заключи Уен.

— Ако всичко става толкова трудно — каза Флави, — ако и за да се удавиш, трябва да се мъчиш толкова, колкото за всичко останало, работата е безнадеждна. Идва ти да се самоубиеш.

— Всъщност — каза Уен, когото въпросът само учудваше — защо е тази крайна постъпка?

— Това е тягостна история — отговори Флави, като изтри една-единствена сълза, която досадно нарушаваше симетрията.

— Горя от желание да я чуя — каза Уен, който се разпалваше.

— Ще ви я разкажа.

Той оцени непосредствеността на Флави. Тя не чакаше да я молят, за да разкрие преживелиците си. Явно съзнаваше върховния интерес към изповеди от такъв характер. Той се приготви за дълъг разказ: едно красиво момиче обикновено има възможност за многобройни контакти със себеподобните си; също както една филия с конфитюр има повече шансове да събере сведения за анатомията и нравите на двукрилите, отколкото някой безполезен и пъпчив кремък. Така и житието на Флави щеше несъмнено да бъде наситено с факти и събития, от които той можеше да извлече добра поука. Добра за Уен, разбира се, една лична поука важи само за другия, защото човек сам твърде добре познава тайните причини, които го карат да я представя по нагласен, изопачен и осакатен начин.

— Родих се — започна Флави — преди двайсет и две години и осем дванайсети в малък нормандски замък в околностите на Кетху. Баща ми, бивш учител по поведение в института на госпожица Дезир, беше излязъл в пенсия с осигурено благосъстояние, за да се наслаждава кротко на своята прислужница и на плодовете от упорития си труд; майка ми, бивша негова ученичка, която бе съблазнил с голям зор — защото беше много грозен, — не го последва и съжителствуваше незаконно ту с един архиепископ, ту с един полицейски пристав в Париж. Баща ми, настървен антиклерикал, не знаеше за връзката на майка ми с първия, иначе би поискал развод, но се радваше на своеобразното си родство с копоя, защото то му позволяваше да унижава този честен функционер с подигравките си, че се задоволява с останки. От друга страна, баща ми притежаваше значително богатство под формата на парче земя в Париж, наследство от прадядо му, до Площада на операта.

Правеше му удоволствие да ходи там в неделя, за да отглежда ангинари под носа на шофьорите на автобуси. Както виждате, баща ми презираше униформата във всичките й разновидности.

— А къде сте вие в цялата тази история? — каза Уен, имайки чувството, че тя се отвлича.

— Вярно.

Девойката отпи глътка от зелената течност. И изведнъж заплака безшумно, като изправно кранче на чешма. Изглеждаше отчаяна. И сигурно беше. Уен хвана ръката й развълнуван. Скоро я пусна, защото не знаеше какво да прави с нея. Все пак Флави се успокои.

— Аз съм нищожество — каза тя.

— Не е вярно — запротестира Уен, който смяташе, че е прекалено строга към себе си. — Сбърках, че ви прекъснах.

— Разказах ви низ лъжи — каза тя. — От чиста гордост. Всъщност архиепископът беше прост епископ, а приставът — регулировчик. Колкото до мен, аз съм шивачка и едва свързвам двата края. Клиентките ми са малко и са проклети, истински чуми. Умират да гледат как се съсипвам. Нямам пари, гладна съм и съм нещастна. А приятелят ми е в затвора. Продаде някакви секретни сведения на една задгранична сила, но ги продаде на по-висока цена от тарифата и го арестуваха. Бирникът ми иска все повече пари, той ми е чичо, ако не плати дълговете си от комара, леля ми и шестте й деца са обречени на разорение, давате ли си сметка, най-големият е на тридесет и пет години, да знаете само какво изяжда човек на тази възраст!

Сломена, тя изхлипа горчиво.

— Денонощно съм с иглата в ръка, но напразно, защото вече нямам дори с какво да си купя макара с конци.

Уен не знаеше какво да каже. Потупа я по рамото и си помисли, че трябва да повдигне духа й, но как? Това не става с едно духване. Поне… всъщност дали някой някога е опитвал?

Той духна.

— Какво ви става? — попита младото момиче.

— Нищо — каза той. — Въздъхнах, вашата история ме потресе.

— О — продължи тя, — това е още нищо. Едва ли ще се осмеля да ви разкажа най-лошото.

Той погали нежно бедрото й.

— Доверете ми се, това облекчава.

— Вас облекчава ли ви?

— Господи — отвърна той, — така казват. Признавам, много общи приказки.

— Но какво от това? — каза тя.

— Какво от това — повтори той.

— Другото обстоятелство, което превръща жалкото ми съществование в истински ад — продължи Флави, — е, че имам един недостоен брат. Спи с кучето си, плюе по земята още щом се събуди, рита по задника котето и се оригва по няколко пъти, когато минава край портиерката.

Уен загуби дар слово. Когато похотливостта и отклоненията са извратили до такава степен мозъка на един човек, откриваш, че си безпомощен да коментираш.

— Помислете — каза Флави, — щом е такъв на осемнайсет месеца, какъв ще стане по-късно?

След като нанесе този удар, тя избухна в ридания, малко на брой, но твърде силни. Уен я потупа по бузата, но тя плачеше с горещи сълзи и той бързо отдръпна изгорените си пипала.

— Ах — каза той, — клетото момиче.

Тя само това чакаше.

— Както ви съобщих — добави тя, — остава да чуете най-ужасното.

— Кажете — настоя Уен. Готов на всичко вече.

Тя му го каза и той побърза да вкара чужди тела в ушите си, за да не чува; малкото, което успя да долови, му причини болезнена тръпка, от която долните му дрехи се намокриха.

— Това ли е всичко? — попита той високо, като току-що оглушал.

— Това е всичко — каза Флави. — Сега се чувствувам по-добре.

Тя изпи на един дъх чашата си, оставяйки съдържанието й на масата. Тази лудория не успя да разведри нейния събеседник.

— Нещастно създание! — въздъхна той накрая.

Измъкна демонстративно портфейла си и повика келнера, който дойде въпреки явното си отвращение.

— Повика ли ме господинът?

— Да — каза Уен. — Колко ви дължа?

— Толкова — каза келнерът.

— Ето — каза Уен, като даде повече.

— Не ви благодаря — отбеляза келнерът, — обслужването влиза в сметката.

— Отлично — каза Уен. — Сега се махнете, че миришете.

Засегнат — това беше добре изиграно, — той си отиде. Флави гледаше Уен с възхищение.

— Вие имате пари!

— Вземете всичко — каза Уен. — На вас ви липсват повече, отколкото на мен.

Тя се стъписа от изумление като пред Дядо Мраз. Изражението и трудно може да се опише, защото никой не е виждал Дядо Мраз.

Той се връщаше вкъщи сам.

Беше късно, на всеки два фенера светеше само един, другите спяха прави. Уен вървеше с наведена глава и мислеше за Флави, за радостта й, когато взе всичките му пари. Чувствуваше се ужасно трогнат. Без нито една банкнота в портфейла, клетото момиче. На нейната възраст без средства за съществуване човек се чувствува загубен. Колко странно, той се сети, че те бяха на едни и същи години. До такава степен лишена от средства! Сега, когато беше взела всичко, той си даде сметка за последиците от този факт. Огледа се наоколо. Улицата проблясваше мътно, луната беше точно в центъра на моста. Без пари. И този капан за думи, който трябваше да завърши. Пустата улица се оживи от бавното сватбено шествие на един сомнамбул, но Уен не се развесели. Той мислеше отново за затворника. За него нещата бяха прости. Всъщност за самия него — също. Наближаваше моста. Без пари. Клетата, клетата Флави! Не, наистина сега тя имаше пари. Но каква покъртителна история! Човек не може да приеме такова нещастие. Какъв късмет, че той се оказа там. За нея. Дали за всеки има някой, който винаги идва навреме?

Прекрачи парапета и се закрепи на корниза. Ехото от сватбата се разнищваше в далечината. Погледна наляво, надясно. Наистина провървя й, че той мина оттук. Нямаше жива душа. Той повдигна рамене, опипа празния си джоб. Явно няма смисъл да се живее при тези условия. Но защо беше нужно да се чуди от коя страна да се хвърли?

Отпусна се и падна в реката безвъзвратно. Оказа се точно както си мислеше: потъваше право надолу. Нямаше значение от коя страна.

 

Още от Борис Виан: Любовта е сляпа и Комплекс към пъстърви

 

Източник: 1952, Борис Виан: „Човекът вълк“, превод: Рада Баларева
Снимков материал: Pinterest, DeviantArt