Бо Йин Ра е немски поет, художник и духовен учител, роден с името Йозеф Антон Шнайдерфранкен /1876-1943/. Неговото учение е ефикасен лек срещу екзестенциалния нихилизъм, налегнал ни в последните десетилетия. Той ни показва крайния триумф на куража, на Любовта и на творчеството над необратимата наглед разруха, която носят силите на Антидуха. 

Недей казва, че имаш любов, докато все още се тревожиш за себе си!

Не бива да познаваш тревогата за самия себе си, ако искаш да станеш наистина способен да постигнеш любовта в найната най-висша форма!

Ти ставаш сам роб на тези си тревоги и въпреки цялото си безпокойство не можеш да спечелиш нищо чрез него.

А най-божествената сила лежи в същото време неизползвана в теб, защото не знаеш как да я използваш!

Ти „обичаш“ може би „от все сърце“ всички, които са ти „скъпи“, които не би желал да загубиш в този земен живот, ти сигурно си внушаваш чувства на някаква „общочовешка любов“, – и „обичаш“ дори животните и растенията, „обичаш“ всичко, което минава пред очите ти?

Ще се учудиш, като ти кажа, че въпреки всичко това ти още едва ли живееш в любовта!

Самият език на твоята страна може да ти послужи тук за урок, защото за някого, когото „обичаш“ по своя си начин, ти имаш навика да казваш: „Драго ми е да го имам“.

Да го „имаш“ е важното за теб при твоята „любов“ и това „имане“ да ти доставя чувство на задоволство, – дори ако това „притежаване“ се състои само във възможността да го виждаш и чуваш или просто в съзнанието, че даден твой ближен, намиращ се близо до теб или пък пространствено отдалечен, ти принадлежи!

В тази „земна“ любов ти все още някого желаеш, защото любовта тук се стреми към предмета, към обекта на тази любов; – докато в „небесната“ си форма любовта става сама на себе си обект и там всяко въжделение те напуска!

В „земната“ форма на любовта има винаги едно домогване, едно посягане, едно заграбване и притегляне; – докато в „небесната“ си форма тя се превръща във вътрешно сияние, в топло излъчване, – в едно преливане от вътрешното към всичко външно…

Твоето дръжелюбие към хората и твоят ламтеж към духовно обсебване, които ти наричаш „любов“, не могат никога да ти дадат силата, която наистина и в най-буквалния смисъл е „по-силна от смъртта“!

Всичко, което си означавал досега с думата „любов“, когато си мислел не само за низшата степен на любовта, свързана с взаимното физическо влечение, – всичко това ще добие истински завършен вид едва тогава, когато ти самият бъдеш изпълнен от изначалната огнена сила на любовта!

От цялото ти същество тогава ще блика онова, за чието реализиране днес полагаш още толкова много усилия!

Което днес наричаш още „дълг“ или „добродетел“, ще стане тогава най-естествено осъществяване на твоя живот!

А щом разгориш в себе си изначалната огнена сила на любовта, ти непрекъснато ще излъчваш от себе си нейната еманация и всичко, което се доближи до теб, ще усеща това непрекъснато излъчване.

Онова, което преди ти е оказвало съпротива или се е нахвърляло върху теб, когато си се изпречвал на пътя му, ще дойде тогава при теб, за да ти стане доброволен съюзник!

От теб обаче се изисква едно вътрешно пренасочване, за да можеш да пламнеш и да се превърнеш в огнено слънце на великата сила на любовта.

Трябва да си твърдо решен да се преобразиш, ако искаш да се видиш преобразен!

Досега ти и в Духа все си искал нещо, – но тук може да ти се даде само онова, което още не притежаваш, все едно за какво се молиш и все едно дали знаеш за духовното си богатство или не.

Но ти вече притежаваш в себе си, макар и без да съзнаваш това, възвишената сила на любовта, за която говоря, така че не е нужно тя тепърва да ти се дава, и само от тебе зависи дали си готов да я използваш, за да може да ти се разкрие!

Ти трябва да искаш да се превърнеш в „слънце“, което излъчва своето сияние от себе си, – и ако поддържаш трайно тази воля, ти все повече и повече ще се разгаряш в пламъка на най-висшата форма на изява на любовта!

В теб все още има твърде много страх от това пламване!

Твоят глупав страх да не би да загубиш себе си те възпира от смелата крачка, която трябва да предприемеш.

Ти усещаш наистина в себе си една умерена топлинка, наричаш я „любов“ и спокойно се задоволяваш с нея, – но защо тогава се чудиш, че лъчите на тази слаба топлина не могат да направят нищо нито в теб самия, нито навън, че те си остават напълно безсилни дори по отношение на твоята земна съдба!

Ти не подозираш още до какво могъщо излъчване би могъл да стигнеш, ако твърдо поискаш сам да се превърнеш в „слънце“, вместо да очакваш съгряващи или укрепващи силата духовни лъчи!

Всичко в теб трябва да иска отсега нататък да дава, за да можеш от себе си да получиш най-висшето благо, което е в теб самия!

Дори ако онова, което имаш отначало да дадеш, ти се струва още твърде оскъдно и малко, и това малко ще е напълно достатъчно, за да стигнеш до „лъчене“, стига само да запазиш в себе си волята повече да даваш, отколкото да очакваш от другите!

Разказва се как някакъв индийски принц запитал веднъж един йогин какви са усещанията на постигналия съвършенство човек. А йогинът отвърнал, че веднъж бил запитан и за чувствата на обичащия, но единственият му отговор бил: „Като обикнеш, ще узнаеш.“

Силите на външната земна природа отдавна са познали човека като свой повелител, но във вътрешната си сфера той се задоволява с плахи опити за примирие със собствените си сили, защото не познава високата сила в себе си, с която би станал не само господар на вътрешните сили на собствената си физическа природа, – но и способен да оказва неподозирано въздействие дори навън, – стига само една по-голяма част от земното човечество да се обедни в тази сила…

Навсякъде, където някоя душа е намирала път за измъкване от мрака, навсякъде, където е било осъществено някое възвишено дело, излъчващо своето сияние векове наред, където животното в човека е бивало принудено да се подчини на духовния Човек, във всички тия случаи високата сила се е пробуждала в отделни единици, за да се прелее после в мнозина, запалвайки ги със своя огън.

Но така запалените винаги са оставяли небесния огън отново да загасне, защото са били прекалено инертни, за да го подхранват от себе си…

из „Книга за любовта“

Вижте още: Съдбата