Всеки човек изпитва потребността да се облегне на нещо солидно в любовта.

Понякога щастието ни връхлита неочаквано, внезапно и залива цялата ни същество. И тогава е важно не само да оцелееш, но и да разбереш, че това е то – очакваното щастие.

Страданието ни може да придобие смисъл, когато носи облекчение за тези, които обичаме.

Когато обичаш не задушавай с любовта си любимия – това е най-сигурния начин да го прогониш.

Всеки може да бъде щастлив. По щастието им ще ги познаете!

Единствената валута, с която мога да бъда „купен” е обичта.

Понякога една простичка дума, един простичък израз – „Благодаря ти, че те има”, може да прикове любимия човек към нас завинаги.

Словата са неизбродимо пространство, в което могат да се поместят всички чувства.

И най-нещастния човек среща своето щастие. Онова щастие, бленувано в самотни нощи, търсено в най-тежки мигове на загуби, в безкрайната прегръдка на болката. Това е миг на прераждане, на пречистване. Това е мигът, когато „ослепяваме” и се изправяме и започваме отново.

Гюстав Флобер е френски писател, един от водещите представители на литературния реализъм във Франция. Известен е най-вече с първия си публикуван роман, „Мадам Бовари“, с кореспонденцията си и с грижливата си страст към своите стил и естетика. Прочутият писател на разкази Мопасан е негово протеже.

Флобер избягва отлично неточното, абстрактно, неопределено и неподходящо изразяване и съзнателно се въздържа от клишета. В писмо до Жорж Санд казва, че прекарва времето си „опитвайки да напише мелодични изречения, избягвайки съзвучия.“

Флобер вярва в, и преследва, принципа на намирането на „le mot juste“ („правилната дума“), който смята за ключов начин за постигане на качество в литературното изкуство. Работи в потискаща самота – понякога отнемайки му седмица за завършването на страница – неудовлетворен от съчиненото. 

Този педантичен стил на писане става очевиден, когато се сравни написаното от него през целия му живот с написаното от равните му (например Балзак или Зола). Флобер публикува много по-малко, отколкото е тогавашната норма, и никога не успява да стигне ритъма по роман на година, който негови колеги често постигат през своите активни години. Уолтър Пейтър го нарича „мъченик на стила“.

редактор: Андрей Митев

Вижте още: Животът на всеки човек е самотна клетка, чиито стени са огледала – ЮДЖИЙН О’НИЙЛ