„Асфалта капе по дъжда
натюрморт рисува художник.
луд лекува психиатър.
Хомосапиенс на четири крака
В мълчанието бе краят; и в Мълчанието Той не съществуваше.
Вселената се свиваше със скоростта на мрака.“

Беше й по-лесно да не отговаря. Четеше откровенията му, знаеше за лудостта, която бушвува в разума му. Навремето това я привлече, беше различен, открояваше се в сивата тълпа. Влезе в живота му без той да я усети. Изпълни една празна част от него и го накара да свети като лампа в мрака, която привлича нощните пеперуди да се блъскат в нея.

Така и в живота му много жени се блъснаха в него, искаха да го притежават, да го имат само за себе си. Лудостта му го пазеше.

Даваше им светлината си, но знаеш, че нещо не е наред и с времето тази мисъл го терзаеше, започна да губи яркия си блясък, помръкна, светеше колкото да се открои от тълпата.

Чувстваше се употребен за кауза, в която не вярва. Бореше се със стихии, които не познава. Всяка идваше със собствения си свят и си тръгваше с цяла вселена от него.

А той?! Той ставаше по-празен с всяка следваща. Знаеше точно, какво тя иска да чуе, но устните не помръдваха. Ръцете, които до скоро галеха стояха парализирани. Емоциите се удавиха в апатия.

Само очите още тлееха и привличаха изгубени души или хитри домакини решили да сложат мъжете си на място.

Търсеше своето място в собствената си вселена, която се свиваше толкова бързо. Не остана място за часовника с кукувицата, която винаги му напомняше за всяка дошла в неговото гнездо.

Изгуби смисъла, причината, идеята да споделяш с някой светлината.

Идваше му да крещи – запали една свещ за упокой, колкото да блесне за последно. Искаше да изгори всички спомени в съзнанието си…

Горете гиди, пущини, та да ви веке не гледам и да ми мъка не пада.*

Тези, които го познаваха му приписаха депресия, шизофрения и каква ли още лудост. Изказваха мнение имал нужда от специализирана помощ.

Той това чакаше. Психиатър, когото да излекува от заблудите.

Имаше много за казване.


*ОТКЪС ОСМИ
Накладе четри огньове, та си ми събра и набра на девет сина орала, на девет снахи фурчици и на внучета люлчици — та че си викна заплака:

— Горете гиди, пущини, та да ви веке не гледам и да ми мъка не пада.

Антон Дончев – „Време разделно“

снимки: ©Красимир Георгиев

Вижте още: Най ми се иска, сгушена в мен, да потърсиш своята опора – КРАСИМИР ГЕОРГИЕВ