Сергей Есенин, както повечето от нас знаем, е руски поет. Ранната смърт, неодобрението на част от литературния елит, популярността сред широката публика и ексцентричното поведение го превръщат в легендарна фигура в руската литература.

Роден е на 3 октомври (21 септември стар стил) 1895 г. Започва да пише от малък. През 1912 г. се премества в Москва, където работи като коректор в печатница. Там се жени за колежката си Анна Изрядовна, от която има един син, умрял в трудов лагер през 1937 г. Известно време посещава Московския университет, но скоро го напуска.

През 1915 г. Есенин се премества в Санкт Петербург. Там се запознава с поетите Александър Блок, Сергей Городецки, Николай Клюев и Андрей Бели, които оказват влияние върху работите му и му помагат да започне литературната си кариера. През същата година издава първата си стихосбирка и скоро става един от най-популярните руски поети.

През 1916 г. Сергей Есенин е мобилизиран, но с излизането на Русия от Първата световна война е освободен от служба. През 1917 г. той се жени повторно, този път за Зинаида Райх, бъдеща съпруга на Всеволод Майерхолд, от която има дъщеря и син. През 1918 г. основава собствено издателство, наречено „Трудовая артель художников слова“.

През 1922 г. Есенин се жени за трети път за известната американска танцьорка Айседора Дънкан, с която пътува из Европа и Съединените щати. През този период алкохолизмът му се засилва и на следващата година двамата се разделят.

Айседора Дънкан и Сергей Есенин

След завръщането си в Русия през 1923 г. Есенин се влюбва в актрисата Августа Миклашевска, но чувствата му остават несподелени. По това време поетесата Надежда Волпин ражда от него син, Александър Есенин-Волпин, за когото поетът не научава никога.

Надежда Волпин и Александър

Последните две години от живота си Есенин прекарва в постоянно пияно състояние, но тогава пише и някои от най-известните си стихотворения. В началото на 1925 г. се жени за четвърти път за София Толстая, внучка на Лев Толстой, но скоро се налага да бъде приет в болница. След изписването заминава за Санкт Петербург по Коледа. Отсяда в хотел „Англетер“ и там прерязва вените си, пише прощално стихотворение с кръвта си и го предава на приятел, който е бил с него в нощта преди края – Волф Ерлих. На следващия ден е намерен обесен. По това време е 30 годишен. Според някои хипотези самоубийството му е инсценирано от тайната полиция.

Макар че е един от най-популярните поети в Русия и правителството му организира тържествено погребение, голяма част от произведенията на Есенин са забранени и са публикувани в Съветския съюз едва през 1966 г.

Сергей Есенин и София Толстая

ВСИЧКИ НИЙ ЩЕ ИДЕМ В КРАЯ ВЕЧЕН…

Всички ний ще идем в края вечен,
дето мир цъфти и благодат,
може с тленно бреме скоро вече
да потегля накъм оня свят.

Мили мои лесове брезови!
Ти, земя! Вий, пясъци в степта!
Пред отиващите си отново
неудържимо грабва ме скръбта.

Твърде много на света обичах
туй, що дава на душата плът.
Трепетлики все тъй ще заничат
в светлите води и ще трептят.

Много аз премислих в тишината,
много песни сам си аз изпях
и в света невесел на земята
съм щастлив, че дишах и живях…

Че целувайки жени, изгарях,
мачках цветове, лежах в трева
и като мой малък брат и звяра
никога не удрях по глава.

Зная, че цъфтят отвъд дъбрави,
не звъни лебедошия ръж –
и пред тези, дето заминават,
тръпки ме обземат неведнъж.

Зная, че на другия свят няма
златни ниви и човешки глас…
Затова с любов така голяма
тука хората обичам аз.

ТИ НЕДЕЙ МЕ СЕГА УКОРЯВА…

Ти недей ме сега укорява.
Аз от тебе не съм отвратен.
Твоят поглед фалшив обожавам
и вида ти лукаво смирен.

На простряна лисица приличаш
и аз негли бих с радост видял
как, уж мъртва, към ятото птиче
изведнъж се нахвърляш без жал.

И лови – от това не унивам.
Само дълго и здраво се дръж!
На душата ми хладна такива
се набождат до днес неведнъж.

Не във тебе, прекрасна, съм влюбен.
Само сянка и ехо си ти.
В твоя образ сънувам аз друга,
в чийто взор синевата блести.

Нека тя не изглежда тъй кротка
и е негли видът й студен,
ала тя с величава походка
всички чувства възбуни у мен.

Да замаеш такава не можеш,
няма воля пред нея мъжа,
а у теб ме дори не тревожи
напоената с ласка лъжа.

И презирайки, с теб си играя,
ала чуй, що за себе си знам:
ако нямаше ада и рая,
тях човек измислил би сам.

ДАЙ МУ НА ГРУБИЯ РАДОСТ

Дай му на грубия радост,
на нежния дай печал,
нищичко не ми трябва,
за нищо не ми е жал.

Малко за мен ми е диво
и за бездомния пес.
Тази пътека отива
право към кръчмата днес.

Що ме ругаете, дяволи?
Син съм на руската шир!
Всеки от нас е залагал
своите гащи за спирт.

Гледам в стъклото немито,
в мъка и зной потопен.
Плъзга се, в слънце обвита,
улицата пред мен.

Босо момче сополиво.
Въздухът – жарък и прост.
Малкият крачи щастливо,
чопли си дребния нос.

Ти човъркай, чопли си, мой мили,
целия палец нанизвай,
само че с грубата сила
в свойта душа не влизай!

Вече готов съм… Млъкнах…
Виж, с тез бутилки теша!
Тапи събрах, да затъкна
моята плаха душа.

НЕ ЗОВА, НЕ ПЛАЧА, НЕ ЖАЛЕЯ…

Не зова, не плача, не жалея.
всичко ще отмине в този свят.
Есенното злато щом повее,
знам, че няма вече да съм млад.

И сърцето удара свободен
ще смири, докоснато от мрак.
И не ще ме мами краят роден
сред брезите бос да тръгна пак.

Скитническият ми дух по-рядко
ще изгаря моите уста.
Младост моя, весела и кратка,
лудост във очите и кръвта.

Скъп ли на желания съм станал,
като в сън ли минах през света?
Или с розов кон във утрин ранна
съм препускал сам през пролетта?

Знам, че всичко в този свят е тленно.
Мед в листата кленови блести…
Но навек да е благословено
цъфналото, за да прецъфти.

НА СЕРГЕЙ ЕСЕНИН
от Владимир Маяковски

Вий сте,
          както казват,
                           там – на оня свят.
Пустота…
             Летите
                      в море звездно.
Ни аванси,
                нито кръчми, брат.
Трезвост.
Не, Есенин,
                 кой ще ви се смее?
Хълца гърлото,
                     не смях хихика там.
Виждам:
           срязаната ви ръка
                                      чувал люлее –
костите си
               собствени
                             сте взели сам.
– Престанете!
                     Спрете!
                                Вий се подлудихте!
За да бъдете
                   с мъртвешка
                                     белота?
Вий умеехте
                 да майсторите,
както никой
                 не умееше
                                в света.
За какво?
             Защо?
                      Шетня голяма.
Мънкат критикари:
                            – Има тук вина
туй, онуй,
               а главно – връзката я няма,
в резултат
               на много водки и вина.
А че
     ако бяхте свързан
                                с нашта класа,
щеше
         и бохемството
                              да спре.
Мигар
          класата
                     нагъва кваса?
Класата –
               тя също пий добре.
То
    към вас
              да беше
                          напостовец прикрепен –
щеше дарбата ви
                          много плод да рони:
по стотина стиха
                          ще изписвате на ден,
дълго,
         уморително
                          като Доронин.
А по моему
                да бе осъществен
                                           такъв брътвеж,
откога
         да бяхте се самоубили
                                        тука.
По-добре
              от водка да умреш,
камо ли
           от скука!
Не,
    не биха
                нищо изяснили
примката
             и ножчето
                           окървавени.
Ако
       в “Англетер”
                        би имало мастило,
нямаше
          да режете
                        вий свойте вени.
Подражателите се зарадваха:
                                         ура!
Близо взвод
                 до днес
                             самоумря.
А защо
          самоубийствата
                                 да се множат?
По-добре
               мастилото ни
                                  да увеличат!
Безвъзвратно
                   в зъбите
                              езика ви
                                          затвори се.
Неуместни са
                    мистерии
                                  и номера.
На народа,
               на езикотвореца
калфата
             и песнопоеца
                                умря.
И кадят,
            опяват те,
                         търчи поета-поп
стари
       погребални стиховце
                                        да прочете,
тъпи рими
              трупат
                      върху твоя гроб –
тъй ли трябва то
                         поета
                               да се почете?
Още
       паметник
                      на вас не е отлят,
где тоз
          бронзов звън
                             или гранитен ръб? –
а пред паметта ви
                           почват да вонят
жалки посвещения
                            и тъпа скръб.
Вашто име
                 в кърпички е разсополено,
с вашто слово
                     се лигави Собинов
и скимти
            под мъртвата брезичка –
“Ни слова, о друже,
                               ни възди-и-и-шка”.
Ех,
      да би се поговорило по-иначе
с този господинчо
                            Леонидчо Лоенгринчо!
Да се вдигне
                   скандалиста,
                                      гроба си да пръсне:
– Аз не давам
                    да се кълчи тъй
                                             стихът!
Да ги оглуши,
                     изсвирил
                                   с пръсти,
майката им
                да разплаче
                                  този път!
Да се махне
                   таз бездарна сган,
                                              ей богу,
да отплува
               със сака издути
                                      и тумбаци,
да офейка
                в ужас
                         и самия Коган,
изпомушкал
                    всички
                              с пиките-мустаци.
Тоз боклук
               ще оредей
                               тепърва.
Работи –
            във всичко преуспей.
Обнови добре
                       живота
                                 първо,
пък след туй
                  седни,
                          та го възпей.
Нашто време
                   трудничко е
                                      за перото:
но кажете
                вий,
                    осакатени твари,
где,
     кога
           и кой велик
                            в живота
е избирал
             пътища
                       утъпкани
                                    и стари?
Словото
           е пълководец
                               на човека.
Марш!
          Пред времето
                               далеч
                                      се понеси.
А към дните стари
                            ветровете
                                           нека
дърпат
          само
                  нашите коси.
За веселия
                 не е сега
                               планетата отрудена.
Ще изтръгнем
                    радостта
                                 от бъдните зори.
Да се мре –
                  това не е тъй трудно,
трудно е
             живот да се твори.

В ПАМЕТ НА СЕРГЕЙ ЕСЕНИН
от Анна Ахматова

 

Човекът може и без болка към отвъдното
в жесток миг да си тръгне от света,
но на поета в Рус не му е съдено
по светъл път да стигне до смъртта.

Свиреп куршум без време му натрапва
предел, където ще го утешат,
или пък ужасът с космата лапа
изтръгва слънчевата му душа.

Вижте още: Нали, ако звездите изгряват – значи – това на някого е нужно – ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИ