Фридрих Ницше спокойно би могъл да бъде наречен най-мрачния и най-гордия сред философите. Низвергнат от съвременниците си, платил тежката цена за отделянето си от масата, немският философ удря един от най-големите шамари на човечеството.

Творчеството му е гневен и язвителен апел към индивида да открие собствената си индивидуалност и да се превърне в личност.

“Съвременният човек страда от отслабване на личността”, казва Ницше и призовава за отхвърлянето на всякакви постулати, авторитети, догми и конформизъм – решетките на колективистичното мислене, – и демонстрира как се “философства с чук в ръка”. 

Ницше твори в периода 1872-1889. Пише великото си произведение “Тъй рече Заратустра” след като бива отхвърлен от академичните среди. Прекарва живота си в усамотение, далеч от мръсотията на тълпата и колективизма, оставя на човечеството безсмъртните си творби и вдъхновява всички велики писатели след себе си.

Дето усамотението свършва, там започва тържището, а дето почва тържището, там започва и гълчавата на велики актьори и бръмченето на отровни мухи.

Животът е извор на наслада; ала където пие и сбирщината, там всички кладенци са отровени.

И не един, който се отвърна от живота, всъщност се отвърна само от сбирщината: защото не искаше да сподели кладенец и пламък със сбирщината.

И не един, който отиде в пустинята и търпеше жажда заедно с грабливите зверове, искаше всъщност само да не седи с мръсни камилари край оазиса.

Всички големи проблеми изискват голяма любов, а на нея са способни само силните, цялостни, положителни духове, уповаващи се само на себе си.

Това е мое добро, него обичам аз, така ми най харесва то, само тъй искам аз доброто. Не го искам като закон на бог, не го искам като човешко постановление и необходимост. Земна добродетел е тая, която аз обичам: малко благоразумие има в нея – и най-малко общо разум. Но тая птица сви гнездо при мен: затова я обичам и галя – и при мен тя сега мъти своите златни яйца.

Ницше умира в началото на миналия век, тогава, когато се раждат някои от най-значимите за съвременната култура автори – Джордж Оруел, Айн Ранд и Джон Стайнбек, които споделят сходно виждане относно индивидуалността като единствената възможност за еволюция на човешкия род и за самотния път, който всеки трябва да извърви. 

Джордж Оруел /1903-1950/, авторът на прословутата фраза “Всички животни са равни, но някои са по-равни от другите”, посвещава творчеството си на предупреждението за грозящата човечеството опасност – убийството на свободната воля или както сам се изразява:

“Ако искате картина на бъдещето, представете си ботуш, стъпил върху човешко лице – завинаги.”

За масата срещу индивида, от автора на най-смущаващите антиутопии “1984” и “Фермата на животните”:

Към какви възгледи се придържат масите и към какви не – няма значение. На тях може да им се предостави интелектуална свобода, защото те нямат интелект.

Общоприетото означава да не мислиш, да няма нужда да мислиш. Общоприетото е безсъзнание.

Враговете на интелектуалната свобода винаги се опитват да защитават своята кауза като апел за дисциплина против индивидуализма. Литературата е нещо индивидуално, изискващо умствена честност и минимална цензура. Романът е продукт само на свободния ум, на автономния индивид.

Едва ли може да се каже прекалено често (по-скоро не се казва достатъчно често), че колективизмът не само не е изначално демократичен, а напротив, че той предоставя на едно тиранично малцинство такава власт, за каквато Испанската инквизиция дори не е сънувала.

Всичко, което имаш са няколкото кубически сантиметра в черепа ти.

Във философския си роман “На изток от рая”, Джон Стайнбек /1902-1968/ развива темата за индивидуализма като основна движеща света сила и издига автономния човешки ум в най-висша ценност.

Романът излиза през 1952 и в него Стайнбек предупреждава за това, което днес е реалност – масовото производство на готови, оформени и обработени от други хора продукти, чрез които се оформя и обработва индивидуалността на отделния човек с цел превръщането му в част от безличната колективна маса.

Вярно е, че двама души вдигат по-голям камък, отколкото един човек. Дружина работници могат по-бързо и по-добре да сглобят един автомобил, отколкото един работник, а хлябът, произведен в голям завод, излиза еднакъв и е по-евтин.

Когато нашата храна, облекло и покрив станат рожба на едно сложно масово производство, тогава и в нашето съзнание ще навлязат масови представи, за да изместят всички останали мисли. В наше време масовото производство е навлязло и в икономиката, и в политиката, и дори в нашата религия. А това е опасно. В света съществува огромно напрежение, напрежение като пред взрив, хората са сковани и объркани. В такъв момент ми изглежда напълно в реда на нещата да си задавам въпроси от рода на: В какво вярвам аз? За какво и срещу какво трябва да се боря?

Нашият вид, човешкият, е единственият съзидателен вид и той разполага само с едно творческо оръдие – ума и духа на отделния човек. Нищо никога не е било създавано едновременно от двама души. Добро сътрудничество не съществува нито в музиката, нито в изкуството, нито в поезията, нито в математиката, нито във философията. След като чудото на творчеството веднъж се е случило, групата може да го доизгради и разшири, но групата не може да притежава творческо хрумване. Неговата безценност се крие в самотния дух на отделния човек.

Силите вложени в разбиранията за групата са обявили война за унищожаването на тази скъпоценност – човешкия ум. Свободното, незнаещо граници съзнание се преследва, ограбва, притъпява и упоява от безчестие, недохранване, потискане, принудително насочване, от зашеметяващите удари на уеднаквяването. Самоубийствен е пътят, по който изглежда, е тръгнал нашият човешки вид.

Ето защо вярвам, че свободният, търсещ ум на човека е най-скъпоценното нещо на света. И аз ще се боря тъкмо за тази свобода на съзнанието да се движи ненасочвано в посоката, която си избере. И ще се боря против всяка идея, религия или власт, които ограничават или унищожават индивида. Защото, ако тържеството на човека може да бъде убито, значи ние сме загубени.

Айн Ранд /1905-1982/ e най-яростният противник на тълпата и най-безкомпромисният защитник на независимия и осъзнат индивид. Във всичките си произведения се бори за правото на единичния човек да се отдели от масата. Антиконформизмът е издигнат в култ, и за да онагледи колективизма като зло, през 1937 година публикува романа си “Химн” – антиутопия, в която действието се развива в неопределен момент в бъдещето, когато човечеството е навлязло в тъмна епоха, в резултат от злините на ирационализма и колективизма. Понятието “индивидуалност” е заличено, думата “аз” е изчезнала от речника на хората. Девизът е:

НИЕ СМЕ ЕДИН ВЪВ ВСИЧКИ И ВСИЧКИ В ЕДИН

НЯМА ОТДЕЛНИ ХОРА, ОСВЕН ВЕЛИКОТО НИЕ

ЕДИННИ, НЕДЕЛИМО И ВЕЧНО

Това е първата творба на Ранд, в която тя прави ясно разграничение между колективистичните ценности на равенството и братството и продуктивните ценности на постиженията и индивидуализма.

В следващите си романи, “Изворът” и “Атлас изправи рамене”, Ранд доразвива непопулярните си идеи и успява да скандализира обществото дори и днес -35 години след смъртта си.

За безумието на колективизма и добродетелта на егоизма, избрани моменти от “Изворът” и “Химн”:

Вземи кой да е вестник и прочети заглавията. Всичко се изразява в една-единствена дума – колективизъм. Мигар той не е богът на нашия век? Да действаме заедно. Да мислим заедно. Да чувстваме заедно. Да се обединяваме, да се съгласяваме, да се подчиняваме. Да се подчиняваме, да служим, да правим саможертва. Разделяй и владей – в началото. А след това, обединявай и владей. Най-после сме наясно.

Помниш ли римския император, който казал, че му се иска човечеството да има един врат, за да го отсече? Хората му се смеят от векове. Постигнахме това, което той не успя. Научихме хората да се обединяват. Така се стига до онзи врат, готов да падне с един удар. Открихме вълшебната дума. Колективизъм. Виж, Европа, глупако. Не можеш ли да прозреш същността отвъд празните приказки? Една страна се впрегна да докаже, че човекът няма права, че колективът е всичко. Индивидът е зло, масите са Бог. Не съществуват никакви мотиви и добродетели, освен служенето на пролетариата. Това е едната възможност.

Ето и другата. Една страна се посвети на принципа, че човекът няма права, че държавата е всичко. Индивидът е зло, расата е Бог. Не съществуват никакви мотиви и добродетели, освен служенето на расата. Бълнувам ли или това е безмилостната реалност на почти два континента? Не знаеш как действат клещите. Ако не си съгласен с едната възможност, ти остава другата. Ще се люшкаш от едната към другата. Затворили сме вратите. Залогът е ясен. Ези – колективизъм, тура – пак колективизъм. На доктрината, която убива индивида, можеш да противопоставиш доктрината, която убива индивида. Предай душата си или на колективен орган, или на водач. Но я предай, предай, предай. Давай отрова за храна и отрова за противоотрова. Украсявай дребните неща и не се отклонявай от главната цел. Предложи на глупците възможности за избор, за да се позабавляват, но не забравяй единствената цел, която трябва да постигнеш. Да убиеш индивида. Да убиеш душата на човека. Останалото ще последва автоматично.

Въпреки целия мрак и целия срам, който са способни да понесат хората, човешкият дух ще продължи да живее. Може да заспи, но накрая ще се събуди. Може да е окован, но ще се освободи. И човекът ще продължи да върви напред. Човекът, не хората.

“Всички хора са равни. След съответна обработка.” е фраза на полския писател Станислав Йежи Лец /1909-1966/, който също се опитва да предупреди човечеството и отделния индивид за нарастващата опасност от колективистичното мислене, като това прави с остроумие и ирония:

Помнете: цената, с която се заплаща за свободата, се намалява при по-голямо търсене!

Мисловната продукция дали успява да настигне естествения прираст?

Забелязал съм, че хората обичат такива мисли, които не ги принуждават да мислят.

За да бъдеш себе си, трябва да си някой!

Не ходи по изтъркани пътища – ще се подхлъзнеш!

Марионетките са много лесни за бесене. Въжето е винаги под ръка!

Народът може да има една душа, едно сърце и едни гърди, с които да поема ударите. Но горко му ако има само един мозък!

Канибалите предпочитат безгръбначните!

Нека тези, които носят конски капаци, не забравят, че към комплекта принадлежат също така юздата и камшикът!

Автор: Ана Каренина

Вижте още:

Не е нужно човек да е много умен, за да е добър – ДЖОН СТАЙНБЕК

Да продадеш Душата си е най-лесното нещо на света – АЙН РАНД

Двойната Борба срещу Злото – ФРИДРИХ НИЦШЕ