Костика Брадатан е доцент по хуманитарни науки в Техническият университет в Тексас и почетен научен сътрудник – професор по философия в Университета на Куинсланд, Австралия.

ПРОВАЛЪТ Е КАТО ПЪРВОРОДНИЯ ГРЯХ. ВСЕКИ ГО Е ПРЕЖИВЯЛ.

Независимо от раса, пол и вяра, ние всички сме родени, за да се провалим. Упражняваме се в провала, докато сме живи и го предаваме в наследство на тези след нас. Също като греха, провалът може да е позорен, срамен и неудобен за признание.

Провалът е грозен в своята същност – уродлив като греха.

Провалът също така е подценен, дори пренебрегван. Дори идеята да се разгледа по-подробно звучи трудна за изпълнение – не искаме да се докосваме до него от страх да не го прихванем.

Изучаването на провала може да бъде изкривено от една страна от собствените ни провали, от спомените, свързани с неблагоприятен изход.

От друга страна, разглеждайки го като нещо извън нас, трябва да имаме смелостта да се изправим срещу него.

ПРЕДСТАВЕТЕ СИ, ЧЕ ПЪТУВАТЕ В САМОЛЕТ.

Вече сте над облаците, когато един от двигателите на самолета се подпалва, а и другият не изглежда в изправност. Пилотът съобщава, че ще направи аварийно кацане. Тази ситуация може да ви смути силно, но и да ви бъде полезен опит. Първо ще забележите сълзите, страха, прошепнатите молитви, истеричните викове. Обградени от всичко това, не можете да мислите логично. Признавате пред себе си, че сте изплашени до смърт, както и всички останали около вас. Самолетът каца безопасно и всички слизат благополучно. След като дойдете на себе си и се успокоите, имате възможност да премислите ситуацията.

Осъзнавате колко близо сте до смъртта. И как винаги материалното се намесва в преживяванията на косъм от смъртта. Вниманието ни изведнъж се насочва към износени части на апаратурата за подаване на кислород, развинтена гайка, течаща тръба. Когато се провалим, започваме да виждаме пукнатините в обвивката на съществуването си и празнотата, която е пред нас и ни вика от другата страна.

Когато провалът ни предизвика да размислим над смисъла на съществуването, той също така ни помага да се огледаме около себе си, да видим заобикалящия ни свят, да надникнем в самите нас, да си припомним нещата, които ценим най-много в този живот. Провалът, който идва с преосмисляне на мисията ни в живота, също така ни прави уязвими и отваря широко очите ни.

От това уникално място, от което наблюдаваме себе си, ние осъзнаваме, че не сме по-важни от останалия свят. Дори сме маловажни. Малкият камък, който взимаме от дъното на реката, е бил там много преди нас, и ще остане много след нас. Хората съществуват от толкова скоро – как може да искат да имат някакви привилегии? Ние сме уязвими, крехки създания.

И ако дарът, който ни е даден, е разумът, този разум стига до заключението, че всъщност сме нищожна част от огромната вселена, която ни заобикаля.

СЛЕД ПРЕЖИВЯН ПРОВАЛ, СЛЕДВАЩАТА ЛОГИЧНА СТЪПКА Е СМИРЕНИЕТО.

Но думата смирение тук не се използва като добродетел, а като начин на живот, гледна точка за света.

В една своя книга Айрис Мърдок стига до заключението, че смирението е безкористно отношение към реалността. Авторката смята, че обикновените хора трудно се примиряват с реалността и това им причинява болка и проблеми.

За да се излекуват и да излязат от този порочен кръг, е нужно да се смирят – смирението се оказва една от най-трудните за овладяване добродетели.

ИМА ТРИ ВАЖНИ ФАКТОРА В ТОЗИ ПРОЦЕС:

При първата смирението предполага потвърждаване на нашата космическа незначителност.

Възприемането на този факт е нулевата степен на човешкото съществуване. Това е отправна точка. Когато сме разтърсени от поредния провал и осъзнаем незначителността си, можем да се почувстваме смазани, изравнени със земята. Смирението ни поставя там, където ни е мястото – връщаме се там, откъдето сме тръгнали. Това разбира се, никак не е малка стъпка – с осмислянето на собствената си значимост, ние също така успяваме да се отърсим от измамните си убеждения и себелюбието си, които ни държат далеч от същността ни.

Второто становище гласи, че фактът, че сме именно на земята, ни поставя в по-изгодна позиция, защото най-накрая имаме почва под краката си.

Осъзнавайки космическата си незначителност, ние сме вече отворени да надникнем в себе си. Може да сме бедни, но сме болезнено честни към себе си. Това осъзнаване се оказва добър старт. От него винаги се върви към прогрес на мисълта. Няма нищо по-ободряващо за ума, който често се рее във фантазиите си, от това да бъде грубо приземен. Обръгнатите мечтатели си взимат от калта под краката си и празнуват.

Третото становище е експанзивно – благодарение на ниските си очаквания и осъзнаването на незначителността ни, ние можем да се насочим към по-големи цели.

Мечтите вече имат необходимата основа, за да се осъществят правилно. Смирението вече не е пречка, а средство за постигане на целите. Смирението е противоположно на унижението – няма нищо унизително в него. Дори напротив – то е ободряващо и подмладяващо. Ако унижението ни оставя наранени и неспособни на дейстия, смирението ни зарежда. Смисълът не е в това да умаловажавате себе си, а да вникнете във величествеността на живота.

Смирението е отговор на изпитан провал. То е началото на оздравителния процес. Провалът може да ни послужи като лекарство за арогантността, високомерието и претенциозността. Щом може да лекува, нужно е да опитаме.

 

Вижте още: ВРЕДНИТЕ ПРИЯТЕЛИ

 

aeon.co; превод: Яница Григорова; снимков материал:KingofWallpapers, thoughtcatalog