Габриела Мистрал е първата латиноамериканска носителка на Нобелова награда за литература от 1945 година „за поезията на истинските чувства, превръщайки името ѝ в символ на идеалистическите стремления на цяла Латинска Америка”. Публикува приживе само 5 поетични сборника. През 2006г. в завещанието си американката Дора Аткинсън, приятелка на Мистрал, предава на чилийското правителство 27 кутии с 40 000 документа, включително 100 непубликувани стихотворения, огромна лична кореспонденция с видни интелектуалци от цял свят, снимки и др. Половин век след смъртта си, Габриела Мистрал продължава да смайва света.

Любовта, която заеква и се запъва често е любовта, която обича най-силно.

Трябва да се създава красота не за да се възбудят сетивата, а за да се подхранва душата.

Обичай красотата – тя е сянката на Бог на земята.

Образованието е може би най-висшата форма на търсене на Бог.

Детето не може да чака. Сега е времето, в което костите му укрепват и усещанията му се формират. На него не можеш да отговориш „утре”. Неговото име е „днес”.

Бог ми даде силата на вълните, която прави всяко препятствие едно ново начало.

Не трябва да се използва красотата като претекст за лукс или суета, а като духовно изживяване.

Красотата не бива да е опиум, който те приспива, а силно вино, което те подтиква към действия.

Ако се провалиш в това да бъдеш истински мъж или истинска жена, ще се провалиш и в това да си артист.

Народ без художник – това е тяло без душа.

ИЗОСТАВЕНА

Сега аз вече ще узная
на мъката страната
и ще забравя твойта обич,
единствения ми език,
като една река, която
коритото си изоставя.

Защо съкровища докара,
щом ми забрава не донесе?
Излишно ми е вече всичко
и аз самата съм излишна
подобно празнична премяна
за чакан, но несбъднат празник,
дотолкоз, че ми е животът
от първия му ден излишен.

Ти дай ми думите, които
кърмачката не ми е дала.
Ще ги избъбря като луда
до тяхната последна сричка:
от думите „грабеж” и „нищо”
до думите „последни мъки”,
дори в устата да се гърчат
като пребити пепелянки.

Приседнала насред Земята,
любими мой, насред живота,
за да разтворя гръд и вени,
тъй както нар да се обеля,
червеното дърво да срежа
на любилите тебе кости.

Изгарям нашето имане:
стените, покрива, гредите,
изтръгвам с яд една след друга
от теб отваряните порти
и на веселието герана
задръствам с удари на брадва.
Ще запокитя и ще пръсна
събраната от вчера жътва
и меховете с вино тъмно,
ще пусна птиците на воля;
ще срина навеси и плевни
и всички сгради на чифлика,
та пепелището да меря
подир това с ръце безумни.

Ах, как болят и как са скъпи,
как бяха хубави нещата
и не желаят да умират,
и във смъртта си се оплакват,
изкормени и още живи.

Главните чуват и говорят;
изляно, виното ни гледа
и хвръква ятото от птици
като мъгла, разстлана тежко.

Вей, ветре, моят дом да пламне
от борова гора по-буйно;
да рухнат криви и червени
и воденица, и звънарня.
Нощта, от огън озарена,
нощта ми в ден да се превърне!

ВЕРУЮ

Вярвам в своето сърце, уханна клонка,
моят бог като листак го полюлява,
със любовния му дъх живота пълни
и щастлив го прави.

Вярва в своето сърце, що тук не иска
нищо, грабнато от блян по висше щастие,
то със тоя блян вселената прегръща:
господар всевластен!

Вярвам в своето сърце, що с песента си
в бога се потапя силно наранено,
та от този купел жив да се възземе
току-що родено.

Вярвам в своето сърце, що се вълнува:
сътвори го който буни и морето,
и кънти животът в него като прилив
в бреговете.

Вярвам в своето сърце, що аз изцеждам,
за да оцветя платното на живота
с алено и розово, та като пламък
да му стане облеклото.

Вярвам в своето сърце, що подир плуга
бе засявано във делник и във празник.
Вярвам в своето сърце, що се излива,
без да се опразни.

Вярвам в своето сърце, що злият червей
няма да яде; то ще сломи смъртта си.
Вярвам в своето сърце, склонено кротко
на гръдта на бога, мощен и ужасен.

Вижте още: Неща нетрайни, вечно променливи, кое сърце на вас се доверява? – ФРАНСИШКУ ДЕ СА ДЕ МИРАНДА