Познаваха се едва от няколко часа. Той – малко над трийсетте, тя – малко под тях. Той трябваше да предаде по нея пакет за свой познат отвъд океана.

Тя само посредничеше. Работа за пет минути, но вече два от общо трите часа, които й оставаха до самолета, не можеха да намерят никаква основателна причина да се разделят.

Сега, точно шейсет минути преди полета, стояха в ъгъла на каженето в залата за изпращачи, пиеха по трето кафе и мълчаха.

Бяха изчерпали всички теми, които могат да поддържат разговора между двама непознати. И мълчанието вече започваше да става неприлично. Малката масичка между тях беше отрупана с празни пластмасови чашки, придобили най-неочаквани форми от дълго въртене из ръцете им. Бъркалките за кафе бяха отдавна натрошени на най-малките възможни парченца, празните пакетчета захар – измайсторени на фунийки и миниатюрни корабчета.

Хрумна му, че от таза маса става добър редимейд обект или, да го кажем, инсталация, която би кръстил „Апология на притеснението“ /пластмасови чашки за кафе, бъркалки, празни пакетчета захар, бяла масичка/. После му се стори глупаво и реши да премълчи.

„Това, което се премълчава, се превръща в счупени бъркалки и смачкани чашки“, изведнъж каза тя. Той си помисли, че никога вече няма да срещне друга такава жена, която да чете мислите му и с която би искал да остане до края на живота си в това кафене.

Сепна се, че е употребил, макар и наум, фраза като „до края на живота си“.

-Хайде да си поговорим – каза тя, макар че два часа не бяха млъквали.

Оставащият час беше прекалено малко време, за да се профука в заобикалки и майсторене на корабчета. Но тъй като той не започваше, тя просто каза:

-Трябва да приемем, че понякога хората буквално се разминават.

-Ирония е, че го разбират тъкмо когато се срещнат – каза той.

-Сигурно е имало начин да се видим и преди. Живели сме толкова време в един и същи град. Не може да не сме се разминали на някой сфетофар.

-Щях да те забележа – каза той.

-Обичаш ли я? – попита тя.

-Обичаш ли го? – попита той.

Бързо се съгласиха, че няма никакво значение и никой не им е виновен.

По-късно той нямаше да може да си спомни на кого пръв му хрумна тази спасителна /както мислише тогава/ идея да си измислят общи спомени, да съчинят целия си живот отпреди да се познават и след това. Плах опит да си отмъстят за случая, който безмилостно ги беше събрал за малко само за да ги размине. Имаха на разположение 50 минути.

-Помниш ли – започна той, – като ученици живеехме на една и съща улица. Пускахх ти тайно в пощеската кутия всяка седмица по един станиолен пръстен от бонбони „Лакта“.

-Аха – каза тя, – значи, ти си бил този. Баща ми винаги ги намираше първи и подозираше, че някой побъркан обожател от квартала праща годежни пръстени на майка ми. Излиза, че са били за мен.

-За тебе бяха – каза той.

-А помниш ли – подхвана тя, – когато в последния курс на университета заминахме само двамата в оня манастир. За първи път отивахме някъде сами. В хотела нямаше свободни стаи и ни сложиха да спим в една от килиите на монасите. Беше много студено, а леглото – твърдо. Хвана ме малко страх. След всеки път се кръстех тайно от тебе. Пет пъти се прекръстих онази нощ.

-Шест – каза той. – И мен ме беше страх. А помниш ли, когато после дойде да живееш при мен. Майка ти каза, че ще се откаже от теб чрез „Държавен вестник“, защото не искала да има незаконни внуци.

-Помня – каза тя. – И без това не можех да имам деца.

На това място тя се умълча. Той хвана ръката й за пръв път, откакто се познаваха. Съвсем леко, утешително.

-Нищо – каза той. – А помниш ли, когато си счупих крака. Бях вече на 48, бачках като луд и този месец вкъщи ми се стори истински рай. Ти също си взе отпуска, дори ги заплаши, че ще си счупиш ръката, ако не те пуснат. И цял месец не си показахме носа навън.

-А когато на следващата година ми откриха оня тумор… Ти беше прочел отнякъде, че смехотерапията лекува от рак и две седмици непрекъснато ми разказваше вицове, за да се смея. И досега се чудя откъде ги намираше. Беше толкова уплашен и мил. Тогава май съвсем ти побеля косата. И всеки ден ми носеше божури и незабравки.

-Слава богу, че се оправи. Какво щях да правя без теб.

В това време приканиха всички пътници за Ню Йорк да се насочат към терминала за излитане. Мълчаха не повече от минута. После тя се изправи и каза, че трябва да тръгва. Той взе куфара й и двамата тръгнаха. Преди да премине паспортния контрол, тя се обърна и го целуна много дълго.

Като за последно, помисли си той, макар никога преди това да не е имало първи път.

Половин час по-късно той се обърна и тръгна. Почувства се страшно остарял, с мъка движеше краката си. Нарочно затвори очи, когато минаваше през вратата с огледално стъкло на изхода, за да не види в отражението внезапно побелялата си коса и прихлупените си, вече старчески рамене. С всяка крачка разбираше все по-ясно, че няма да може да е се върне у дома при непостижимо младата си жена. И никога не би могъл да й разкаже какво е правил през тези петдесет години, докато го е нямало.

Вижте още: Човекът с вкус по-трудно става подлец, най-малкото защото е некрасиво – ГЕОРГИ ГОСПОДИНОВ