Аз съм дете, отраснало из влажните речни наноси.

Там небе и земя бяха с идеално кръгла форма. Нямаше планини, нито дървета, нямаше ги дори геометричните фигури, създадени от хората – къщите.

Наоколо ми бе ширнала се земя, въртяща се бавно като диск. Бях свикнал да обикалям сам, накъдето си поискам. Прелетни птици чуруликаха над мен, патици заспиваха по речните брегове…

Помежду грапавите канари имаше песъчлива долчинка. От разливите в пясъка бяха останали различни раковинки и мидички, преживели незнайно колко години и все тъй красиви, съвсем спокойни. Спирах се, привлечен не от разноцветните раковини, а от една обикновена малка охлювена черупка. Най-неочаквано и не съвсем достолепно, тя се придвижваше с всички сили из плитките локви и трябваше да я уловя, за да открия, че всъщност вътре в нея се крие малко раче – животът.

По разстелените околовръст плитчини като скъпоценни камъни играеха отблясъците на стотици езерца, тъмносини като туш, прозрачно зелени, бледожълти… Когато се измокрях, жаркото слънце бързо ме изсушаваше; падах ли, песъчинките, носени от палещия вятър, мигом засипваха ръцете ми. Как пари! В синьото небе безмълвно се рееха чайки-рибарки.

Веднъж поех към пясъчните коси край реката и вървейки, усещах как всичко се преобразява. Сякаш ходех по клавишите на пиано, всяка стъпка пораждаше невъобразим звук. Уморих се и полегнах да почина. В небето видях бяла птица, която спеше. Както се бе унесла в съня, птицата започна бавно бавно да пада. Когато се сниши съвсем близко над водната повърхност, тя се сепна от собствената си сянка. И в този миг почувствах друга своя същност: шумът на далечни гори бе като движенията на ръцете ми, водите на реката течаха, облизвайки лекичко ронливата земя. Погалвах глинестия бряг и все едно докосвах нараненото си коляно; местих се по земята като лъчите на слънцето, в тих покой подобно на облаците.

Земята бе кръг, небето също бе кръг. Аз вървях, вървях… И ето, в края на небето полека се появи процеп, ято птици полетя към мен – нишка, изплувала от хоризонта. Аз просто гледах как хиляди птици долитат, спускат се в кръг около мен и радостно запищяват.Толкова много очи ме гледаха … Знаех, че те ми говорят на непонятен език, зоват ме, а аз не мога да им отвърна.

Сетне те отлетяха и иначе невъзмутимата, неизменна земя под нозете ми изведнъж се заогъва като лист хартия.

Те си тръгнаха, а аз като че ли оглушах, същевременно долових тайнствени шумове – тихия нежен разговор на небе и земя, вселена и безброй същества.

Вслушвах се в ромона на дъжда, в шумоленето на дърветата, в трелите на птиците и гласовете на хората и си измислих свой собствен език. Говорът на възрастните ми се струваше очарователен, те бяха много високи и говореха непрестанно. Не разбирах за какво толкова много си приказват, но когато се въртях наоколо им, звуците от техните разговори ми харесваха.

Само че хората не говореха като птиците и буболечките, човешките думи бяха последователни, свързани и подредени. Аз приказвах на своя език, а хората ми обясняваха: не говориш правилно, никой нищо не разбира. Когато пиша стихове, когато живея – винаги съществува този проблем. Естествено, най-добре би било въобще да не говоря, а просто да слушам.

И все пак лека-полека се научих да говоря някак, например казвах на мама „Здравей!“.

Всеки автор с необичайна смърт предизвиква особен интерес към житейския си път. Това не важи само за писателите и поетите, разбира се. Всеки, който успее да избегне рака, сърдечния удар или автомобилната катастрофа, които обикновено убиват повечето от нас, е обект на особен интерес от страна на обществеността. Смразяващата кръвта смърт на китайския поет Гу Чън, слага завинаги отпечатък върху творчеството му. През 1993, изпратен от Китай в изгнание в Нова Зеландия, живеещ в изолирана общност, младият поет убива съпругата си с брадва. В последващото объркване от деянието му, Гу Чън се обесва. Той е на 37, съпругата му на 35.

Макар и да остава сравнително неизвестен на Запад, Гу Чън се помни в Китай като виден член на така наречените Мъгливи поети – група, която си печели огромна популярност сред младите в страната. 

Томас Елиът го нарича „най-радикалният поет в цялата 2500 годишна история на писменото слово в Китай“.

МИГВАНЕ

В това безумно време –
това са някои от моите „отклонения“.

Аз имах твърди убеждения –
аз никога не мигвах.

Една дъга,
извита над фонтана,
будеше нежност
в погледа на пътника.
Аз мигнах –
и тя се превърна в змия,
криволичеща подло.

Един часовник,
от върха на църква,
броеше тихо
часовете и минутите.
Аз мигнах –
и той се превърна на кладенец,
който нямаше дъно.

Цветя червени,
разцъфтели на екрана,
танцуваха
под пролетния вятър.
Аз мигнах –
и те се превърнаха в езеро,
пълно със кръв.

За да поддържам твърди
моите убеждения –
държа очите си
отворени широко.

източник: slovo.bgliternet.bg

Вижте още: ЖАК ПРЕВЕР: Лов на дете