Ларс фон Триер е оспорван от критиците и дързък кинорежисьор от Дания. Предизвиква бурна реакция и дебати относно последната си трилогия, наречена “Трилогия на депресията”. Тя включва филмите “Антихрист”, “Меланхолия” и “Нимфоманка”. Героите и в трите филма се борят с дълбоката си скръб и отчаяние, болка и самота.

Вероятно това е провокативният начин, с който самият фон Триер се справя с депресивните си състояния и емоционалните си сътресения.

Уникалността на филмите се крие не толкова в добрата им кинематография, колкото върху това, че хвърлят светлина върху самото състояние на режисьора.

По време на снимките на “Антихрист” той е изпада в депресия, която не му позволява да се срещне с актьорите. Но въпреки това успява да довърши продукцията, и дори създава още два филма след нея. Всеки от трите филма представя различно състояние от психичното неразположение на режисьора.

“Антихрист” е фокусиран върху тревожността и паник-атаките.

“Меланхолия” очевидно олицетворява депресията и мрачните й дълбини, а “Нимфоманка” се насочва към себеотрицанието и неприемането на собствената личност.

АНТИХРИСТ

От трите филма може би “Антихрист” е най-познат на зрителите и следователно носи най-много тежест. Героите са двама – Той и Тя – Уилям Дефо и Шарлот Генсбур.

Прелива от символизъм и метафори, някои очевидни, други скрити и трудни за интерпретиране. Сюжетът е драматичен – едно дете пада от прозореца, докато родителите му са твърде заети да правят секс. После Тя изпада в мрачна дупка и се лута между депресията и пълното отчаяние, докато Той (психиатър) прави опити да я излекува, като я води в хижа, наречена “Рай”. Веднъж попаднали там, между двамата се поражда емоционално и психическо насилие.

Трудно е да се анализира филма, без да се намеси явлението “женомразство”.

Това, което не убягва на зрителя, е детайлно изпипаното представяне на паник-атаката и нейната задушаваща сила. Героинята на Шарлот започва да се страхува от всичко до момент, в който дори не смее да излезе навън, за да не я нарани стъпването по земята. Сцените на тревожност са майсторски направени – ъгълът на снимане се изкривява, звуците изпълват всяка част от картината, а близките кадри на пулсиращите вени на Шарлот, в които се изпомпва пълната й с адреналин кръв, завършват съвършеното режисьорско изпълнение.

Отвъд пресъздаването на симптомите на паник-атаката и безпокойството стои битката между две идеологии, представени във филма. Едната е свързана с паниката, със страха, при който всичко изглежда опасно, плашещо и примитивно, а другата е свързана с терапията и лечението, при които дори само говоренето за проблема и рационалното мислене могат да потушат страховете. Тя олицетворява страха, а Той – изцелението. По време на филма противоречията между причината и първичния страх се превръщат в централна тема.

Тя стига толкова далеч във вродения си страх, че нарича природата Църквата на Сатаната. Започва да вярва, че тя и всички останали жени по света са зли, защото телата им не биват управлявани от тях самите, а от природата, следователно от Сатаната.

Ето така протича тревожното разстройство – познатото става заплашително, а неприятното очакване, че ще настъпи нова паник-атака предизвиква загуба над контрол над собствените функции на организма. Човек започва да вярва, че някой друг поема кормилото на собственото му тяло. Когато горите, които обграждат “Рай” донасят непоправимо насилие със себе си, Тя е убедена, че нейните мисли са верни.

Той от своя страна се оказва неподготвен и неспособен да приеме жестокостта на обкръжаващия свят. Дори когато Тя се опитва да го убие, а той подтиска първичния си инстинкт да й отвърне, се доказва, че без значение какво е сторил, битката срещу извратения свят, който иска да ни нарани, не може да бъде спечелена.

Филмът не изправя просто жената срещу мъжа, а противопоставя първичния страх срещу идеята на рационализма и реда, които могат да победят този страх. Продукцията поглежда непоколебимо към твърдението, че тревожният ум е правилният, и че точно тревожният ум вижда света, такъв, какъвто наистина е – жесток, зъл и хаотичен.

“Антихрист” изправя Ларс фон Триер срещу собствените му демони. И демоните побеждават.

МЕЛАНХОЛИЯ

“Меланхолия” е вторият филм от трилогията и макар да е най-разбираем, той се оказва и най-въздействащ.

Дори да има повече герои от предшественика си “Антихрист”, “Меланхолия” представя взаимоотношенията между страдащата от клинична депресия Джъстин /Кирстен Дънст/ и сестра й Клеър /отново любимката на Триер – Шарлот Генсбур /. Връзката между тях не е особено стабилна, но се запазва във времето, независимо от проблемите, с които се справят двете.

Рееща се над тях се оказва новооткритата планета, наречена Меланхолия, която е възможно да се сблъска със Земята и да я унищожи. Ларс фон Триер разкрива края на филма още в самото начало – в slow-motion кадри той показва разрушението на родната планета. Джъстин напълно приема идеята за последващото унищожение, докато сестра й се тревожи и безпокои, знаейки, че са обречени. Вдигането на завесата за края позволява зрителят да не се фокусира върху това как ще завърши филма, а върху значението, което придобива събитието върху живота на героите.

Ако в “Антихрист” главно противоречие беше това между психичното разстройство и как то се отразява в околния свят, при “Меланхолия” основна мисъл е смирението. Фон Триер представя тревожното разстройство като битка, докато депресията е състояние на очакване, на потъване, при което човек приема своя край. От първия момент, в който Джъстин вижда малката червена точка в небето, тя е не просто любопитна, а е силно привлечена от нея. Докато сестра й се тревожи от евентуалното унищожение, Джъстин го приема и дори се чувства спокойна от факта. В една от най-добрите сцени на режисьора героинята се къпе на свечеряване в река в дълбините на гората, готова да посрещне смъртта си като отхвърлена любима.

Клеър обсебва със собствените си страхове, докато Джъстин посочва, че Земята е едно лошо място и на никого няма да липсва, когато вече я няма.  В края на филма, когато другата планета е на секунди да унищожи всичко, Джъстин е спокойна и уравновесена в опитите си да утеши сестра си, докато Клеър загубва самообладание, неспособна да спаси себе си и близките си.

Ларс фон Триер намира известна красота в състоянието на Джъстин. Чарът на филма се крие именно в приемането на съдбата и дори примирението.

И защо тя да не посрещне смъртта си в едно спокойно състояние на духа, след като този сблъсък на две планети ще означава, че депресията й ще бъде унищожена?

В “Меланхолия” героите се конфонтират, но всъщност няма победители. Режисьорът приема своето състояние на депресия и го представя във филма по най-добрия възможен начин. След края не остават много въпроси без отговор. Пораждат се чувства, които Ларс фон Триер иска да представи, без значение колко трудно ще е за гледане или колко неподходящо може да изглежда да се усети красивото в депресията.

НИМФОМАНКА

“Нимфоманка” отразява себеотрицанието и утвърждаването му. Тези чувства се представят от героинята Джо, която е нимфоманка, открита пребита,  от самотника Селигман. Той изслушва нейната история, в която Джо разказва за нещата, които е сторила и как се самоопределя като лош човек. Тук отново се появява противоречие – между ненавистта към себе си и рационалния глас, който приема, че това е грешно убеждение.

Зрителят ясно вижда конформизма в диалозите между Джо и Селигман, когато се обвиняват един друг за доукрасяване на историята или когато единият придава значение на нещо, което всъщност е незначително. Точно в тези моменти се отличава борбата между фон Триер и фон Триер. Той се притеснява от претоварените със символизъм предни два филма.

Режисьорът не се притеснява да навлезе в теми, привидно неудобни за публиката. Повечето от секс сцените са груби и брутални. Макар да не описва такива дълбоки психични разстройства и влиянието им върху героите, “Нимфоманка” все пак представя един  аспект от живота на една жена, в който тя изпада в крайности в опитите си да приеме или да не приеме желанията си.

В края на филма Селигман се опитва да насили Джо, стаята притъмнява и прозвучава изстрел. Този финал подсказва, че сюжетната линия отново се върти около това колко е лош и жесток обкръжаващия ни свят, но в същото време е едно порастване за героинята, която има смелостта да се изправи в крайна сметка срещу страха си и да пребори насилника, да сложи край на този дълго вървян път.

 

автор: Яница Григорова
снимков материал: The Red List, Film Takeout

Вижте още: 10 постапокалиптични филма от 2016-2017 година