Не се знае какво подтиква хората да се превръщат в насилници на беззащитни малки човеци, това не е нещо, с което се свиква. Във всички случаи подобна жестокост не бива да се толерира по никакъв повод. Домашното насилие е пагубно за формирането на здрави личности. Такова е посланието на Астрид Линдгрен, майката на Пипи и Карлсон, в реч, която тя държи през 1978 г. във Франкфурт на Майн. Речта е под надслов „Никога повече насилие“ и бързо обикаля света. Само година по-късно в Швеция е приет закон за забрана на физически наказания върху децата.

Мисля, че трябва да започнем от самото начало – от децата! Те скоро ще управляват тази планета и ще решават дали да продължат с насилието или да живеят в мир и радост.

Помня какъв шок изживях, когато осъзнах: нас ни управляват обикновени хора, които не разполагат с дара на божествена предвидливост или нереална мъдрост. Те са точно като нас, с техните слабости и страсти, но те имат власт. Защо тези хора вземат толкова лоши решения? Дали, защото са зли по природа?

Не мисля така. Децата не се раждат нито лоши, нито добри. Кой решава дали ще бъдат открити и добри, или закоравели и ожесточени вълци единаци? Това сме ние, техните родители – хората, които са длъжни да покажат на детето какво е любов.

Веднъж срещнах жената на пастора. Тя ми разказа, че когато е била млада и родила първото си дете, не вярвала във възпитателната роля на побоите, макар тогава биенето на деца да е било доста разпространен педагогически метод. Но веднъж, когато синът ѝ бил на 4 или 5 години, направил някаква пакост и жената решила да пристъпи принципите си и да го напляска. Казала му да иде на двора и сам да намери пръчка, с която да изпълни наказанието.

Момченцето дълго не се връщало, а когато дошло, лицето му било мокро от сълзи. То казало: „Мамо, не намерих пръчка, но намерих камък, който можеш да хвърлиш по мен.“

В този момент майката разбрала как изглежда тази ситуация през очите на малкото дете: ако моята майка иска да ми причини болка, няма никакво значение как ще го направи, със същия успех може да го направи и с камък.

Майката гушнала детето и заедно си поплакали. Тя оставила камъка на кухненската етажерка като спомен за това, че насилието не е изход.

Ще попитате: Е, какво ни казвате, че ако спрем да наказваме децата си, ще създадем нов вид Хомо Сапиенс и всички в един миг ще станат добри, а войните ще изчезнат? Не, разбира се, че не. Само детските писатели могат да вярват в подобна утопия. Този беден, нещастен свят се нуждае от купища реформи и промени.

Но децата ни виждат в колко много агресия тъне светът и е възможно да си мислят, че това е единственият начин за решаване на всички проблеми. И точно в този момент, ние, у дома, можем да им покажем, че има и друг път. Това е, което ние можем да направим за мира.

Камъкът върху кухненската етажерка ще ни помогне да запомним: „Не на насилието!“

Вижте още: Най-лошият махмурлук е този на душата – ЛУДИЯТ ШАПКАР