Ханс беше момче, което не проговори, докато не навърши четири години. Лекарите казваха, че неговият случай се нарича „забавен говор“ и с това въпросът се приключваше. Преди да проговори той беше момче като всяко друго. Но от момента, в който започна да казва разни неща, се превърна в особено същество. И както по-нататък ще можете сами да се уверите, неговата история е една от най-необикновените.
Нашият главен герой вече ходеше на детска градина, но думичка не излизаше от устата му. Когато учителката го питаше „Как се казваш?“, Ханс само облещваше очи.

– Ханс, искаш ли да играеш на криеница с нас? – питаше го някой приятел.

А Ханс стоеше като лапнишаран, без да продума. Само очите му се ококорваха. Отвръщаше „да“ или „не“ с глава. Нищо друго.

И така, докато един ден, когато вече беше на четири години, Ханс произнесе нещо. Свикнали с мълчанието му, учителката и останалите деца от класа се стреснаха не на шега.

Учителката каза:

– Днес ще сформираме групи от по трима, за да работим с жълтия цвят.

Оформиха се обичайните групички. Ханс трябваше да се примири да бъде с Анет и Оскар.
Те не само не бяха неми като него, а напротив, бяха най-буйните в класа. Тогава гласът на Ханс се чу за първи път:

– Повече не искам да съм в група с тези двамата.

Каза го с всички тези думи. Произнесе изречението напълно правилно.

Всички до един го погледнаха – тия отпред, другите отзад, децата отстрани, всички… Бяха поразени от този глас, излязъл от устата на другарчето им, което е било така мълчаливо досега. След тази случка Ханс започна да говори нормално.

Ханс изрече първата си лъжа, когато беше на осем години и половина. Дотогава никога не беше лъгал.
Учителят го помоли да му покаже тетрадката си по математика с домашните от предишния ден.

– Нямам тетрадка, господин Барет. Работата е там, че кучето ми беше много гладно и реши да изяде страницата със събиранията, а аз не можах да му я взема от устата.

Всички деца се разсмяха, но лицето на учителя придоби сериозно изражение. Никой не си даде сметка, но след като изрече тази лъжа, Ханс се смали с един сантиметър.

Първата лъжа мина, но я последваха много други. Майка му го питаше:

– Ханс, изяде ли си целия сандвич с месо тази сутрин?

И детето, което мразеше месо, казваше, че го е изяло и отново се смаляваше по малко.

Когато Ханс вече беше излъгал десет пъти, другите започнаха да забелязват смаляването на ръста му.

Тогава родителите му го заведоха на лекар, занимаващ се с растежа на децата.

Лекарят каза, че нямало проблем, че било въпрос на хормони. Мъжът диагностицира „забавен растеж“. Въпреки лъжата, която изрече онзи човек, той не стана по-нисък. Нещо повече, когато излязоха от кабинета му, родителите на Ханс попитаха сина си дали ще изпълнява всички препоръки, които лекарят беше дал: да яде телешки език, да пие козе мляко с щипка черен пипер, да портяга всеки ден сто пъти пръстите на краката си /както на десния, така и на левия/. Ханс, който нямаше никакво намерение да следва лечението, отвърна:

– Разбира се, как иначе!

Макар че вече беше малък колкото улично кутре, той изгуби още един сантиметър.

В продължение на цяла година Ханс не престана да изрича лъжи. Сега вече беше на девет години и вместо да е висок около един метър и трийсет сантиметра, той беше само двайсет! Пресмяташе, че в края на месеца ще е висок само един сантиметър.

Както може да се предполага, родителите му бяха отчаяни. Губеха сина си, който се свиваше все повече и повече.

Отидоха при други лекари, но никой от тях не можа да открие истинската причина за смаляването на Ханс: лъжите.

През цялото това време Ханс имаше само един приятел: Хенс, неговият хамстер. На него момчето разказваше всичко. И всичко, което му споделяше, беше истина, нямаше нито една лъжа. Ханс беше дете, което се чувстваше добре сред животните, но не и сред хората.

Дори Палечко не беше толкова малък, колкото Ханс. Момчето вече се бе превърнало в почти невидима малка кукла, висока само сантиметър. Родителите му го хващаха толкова внимателно за ръка, сякаш беше от онези фигурки от яслите, които се правят за Коледа. Не се осмеляваха дори да го погалят с пръст, защото се страхуваха, че ще го наранят. Майката ронеше горчиви сълзи. Бащата плачеше вътре в себе си.

Преди няколко седмици му бяха отнели хамстера Хенс. Не бяха сигурни дали мишката няма да изяде детето им.

Затова Ханс беше много тъжен. Искаше отново да порасне, за да си върне хамстера. Би дал коя да е от своите лъжи, всяка от които беше незначителна като крило на муха, само и само да види отново Хенс.

Ханс плачеше безутешно. Но понеже беше толкова малък, родителите му не можеха да видят сълзите му. Може би, ако носеха очила, биха си дали сметка за тъгата на сина си. Освен това гласът на детето беше толкова слаб, че майката и бащата не успяваха да го чуят. Нали не чуваме и шума, който правят мравките?
Ханс сякаш беше от друг свят!


Тогава майка му рече:

На Ханс това не му хареса. Хенс беше съществото, което обичаше най-много на този свят. Затова извика:

– Долна лъжа! – но родителите му не бяха в състояние да чуят тази истина.

Все пак бащата предположи:

– Виж, като че ли иска да ни каже нещо. Не виждаш ли?

Жената погледна съвсем отблизо сина си.

– Какво искаш, кажи ми, Ханс, мили мой? С татко ти винаги ще се грижим за теб. И няма да позволим на тази отвратителна мишка да се върне пак у дома. Ще се оправиш, ще видиш. Ще пораснеш отново като всяко друго дете. Нали така, Ханс, нали?

Държеше го на дланта си и дъхът й караше Ханс да се олюлява при всяка нейна дума. Малкият видя, че всичко е загубено. Тогава, убеден, че пак няма да го чуят, отвърна на майка си:

– Разбира се, мамо!

Щом изрече тия думи, той изчезна завинаги. Онова детенце, високо един сантиметър, което преди миг беше скочило върху дланта на майка си, се беше превърнало във въздух.

Гаспар Ернандес и Джорди Явина „Приказки за щастие“

редактор: Лилия Щерева

Вижте още: КРАСИМИР ДАМЯНОВ: Три прашни крави на площад „Народно събрание“