Човекът е амфибийно същество, което живее едновременно в два свята – в дадения му и в сътворения от него, в света на материята, живота и съзнанието и в света на символите. Когато мислим, ние използваме множество различни символи-системи: езикови, математически, образни, музикални, ритуални. Без тези символи-системи нямаше да имаме изкуство, наука, закони, философия; нямаше да имаме дори зачатъци на цивилизация: с други думи, щяхме да бъдем животни.

Символите, следователно, са крайно необходими. Но символите могат да бъдат и фатални, както го показва съвсем ясно историята на нашата и всички преходни епохи. Да вземем, например научната област от една страна и областта на политиката и религията от друга. Мислейки и действайки посредством една група символи, ние използваме тези сили като инструменти за масови убийства и колективно самоубийство.

В първия случай обяснителните символи бях добре избрани, внимателно анализирани и постепенно приспособени към възникващите факти на физическото съществуване. 

Във втория случай лошо избраните символи въобще не бяха подложени на пълен анализ и преформулировани, за да хармонизират с пораждащите се факти на човешкото съществуване. Още по-лошо, тези заблуждаващи символи бяха третирани навсякъде с напълно незаслужено уважение, като че ли по някакъв тайнствен начин те бяха по-реални от действителността, за която се отнасяха. В контекста на религията и политиката думите не се смятат за означаващи неща и събития, макар и неподходящо; обратно, нещата и събитията се смятат за особени пояснения на думите.

Досега символите се използваха реалистично само в тези области, които не смятаме за изключително важни. Във всяка ситуация, засягаща нашите по-дълбоки импулси, ние настояваме да използваме символите не само нереалистично, а и идолопоклонически, дори по безумен начин. 

В резултат на това ние можехме да извършваме хладнокръвно и за дълги периоди от време такива действия, на каквито животните са способни само за кратки моменти и в крайни състояния на ярост, желание или страх.

Понеже използват и обожават символите, хората могат да станат идеалисти; а като идеалисти могат да превърнат животинската моментна алчност в грандиозния империализъм на Роудз или Дж. П. Морган; животинската моментна склонност към малтретиране в сталинизъм или Испанската инквизиция; животинската моментна привързаност към собствената територия в пресметливото безумие на национализма. 

За щастие те могат също да трансформират животинската моментна доброта в благотворителността за цял живот на Елизабет Фрай или Венсан дьо Пол; животинската моментна привързаност към самката и малките в разумното и постоянно сътрудничество, което досега се оказва достатъчно силно, за да спасява света от последиците на другия, разрушителния вид идеализъм.

Ще може ли то да продължи да спасява света? На този въпрос няма как да се отговори. Можем да кажем само, че когато идеалистите на национализма притежават атомна бомба, шансовете на идеалистите на сътрудничеството и благотворителността силно намаляват.

Дори и най-добрата готварска книга не може да замени и най-лошия обяд. Този факт изглежда достатъчно ясен. Въпреки това от векове най-задълбочените философи, най-учените теолози допускаха грешката да отъждествяват своите чисто вербални конструкции с фактите, или още по-огромната грешка да си въобразяват, че символите са по-реални от това, което означават.

Тяхното боготворене на думата не минава без протести. „Само духът дава живот, казва Св. Павел; буквата убива“

„А защо – пита Екхартзащо бърборите за Бог? Каквото и да кажете за Бог е невярно.“

На другия край на света авторът на една от сутрите на „Махаяна“ твърди, че „истината никога не е била проповядвана от Буда, който смята, че вие трябва да я откриете за себе си“. Такива изказвания се смятаха за силно подривни и порядъчните хора ги пренебрегваха. Странното, идолопоклонническо надценяване на думите и емблемите остана непокътнато. Религиите западнаха; но старият обичай да се формулира и налага вярата в догми се запази даже между атеистите.

През последните години специалистите по логика и семантика извършиха задълбочен анализ на символите, с които мислят хората. Лингвистиката се превърна в наука и човек може да изучава предмета, който покойният Бенджамин Урф нарече металингвистика. Всичко това е много хубаво, но не е достатъчно. Логиката и семантиката, лингвистиката и металингвистиката са чисто интелектуални дисциплини. Те анализират различните начини, правилни и неправилни, значими или не, чрез които думите могат да се свържат с нещата, процесите и явленията. Но те не предлагат упътване в много по-фундаменталния проблем за отношенията на човека в неговата психофизическа цялост от дена страна, с неговите два свята, на фактите и на символите, от друга страна.

Проблемът е решаван многократно от отделни мъже и жени в различни райони и в различни исторически периоди. Но когато са говорили или писали, тези личности не са създавали системи – защото са знаели, че всяка система е постоянно изкушение да се вземат символите прекалено сериозно, да се обърне повече внимание на думите, отколкото на реалностите, които думите би трябвало да означават. Тяхната цел никога не е била да предлагат готови обяснения и панацеи; а е била да накарат хората да поставят диагноза и да излекуват собствените си нещастия, да ги накарат да отидат там, където човешкият проблем и решението му се предоставят непосредствено на опита.

Човек, който е разрешил успешно проблема за отношението си с двата свята на фактите и на символите, е човек, който няма вярвания. С оглед на проблемите в практическия живот той използва поредица от работни хипотези, които служат за целите му, но не се приемат по-сериозно от който и да било друг уред или инструмент. 

По отношение на близките, които са му скъпи, и на действителността, на която се крепят те, той има непосредственото преживяване на любов и проникновение. 

Ако обичате, можете да направите каквото пожелаете. Но ако започнете да вършите това, което искате, или да вършите това, което не искате, в подчинение на някаква традиционна система или представи, идеали и забрани, вие никога няма да обичате. 

Безалтернативното самоосъзнаване ще ни доведе до творческа действителност, която подчертава всички наши разрушителни преструвки, до спокойната мъдрост, която е винаги там въпреки невежеството, въпреки знанието, което е просто невежество под друга форма.

Знанието е въпрос на символи и много често става препятствие на мъдростта, за разкриването на Аза във всеки определен момент. Съзнание, постигнало спокойствието на мъдростта „ще познае съществуването, ще знае какво е да обичаш. Любовта не е нито лична, нито безлична. Любовта е любов и не може да бъде определена или описана от съзнанието като изключителна или включваща всичко. Любовта е собствената си вечност; тя е истинското, висшето, неизмеримото.“*

*цитатът е на Джиду Кришнамурти

Вижте още: Никому не можех да предложа нищо повече от собствения си хаос – ДЖАК КЕРУАК