Безлични хора няма на света.
Като планети са те във нощта.
Сред другите планети и звезди
със нещо свое всяка там блести.

И ако някой тихо е живял,
незабелязано е плакал или пял,
сред хората — неразличим и мил —
с това и интересен той е бил.

Че всеки има своя тайнствен свят,
щастливи мигове, с които е богат,
и в този свят — най-труден, страшен час,
но неизвестен, неразбран от нас.

Умира ли човек зад своя праг,
умира с него първият му сняг;
целувка първа или първи бой —
със себе си отнася всичко той.

Остават книгите с вълшебен дар,
картинките, мостовете; макар
да помним дълго множество неща —
отишло си е нещо от света!

Безмилостен закон — от векове.
Не хора мрат, а цели светове.
И незабравили и радости, и грях,
какво ли всъщност знаехме за тях?

Какво ли знаем в земните си дни
за брата, за любимите жени?
Узнали всичко, колко ли неща
не знаем и за родния баща.

Умират хора… Няма път назад.
Невъзвратим е оня техен свят.
И ми се ще, дори при мисълта,
че няма път обратен, да крещя…

Автобиография на поета са неговите стихотворения. Всичко останало е само коментар към автобиографията. Поетът е поет единствено тогава, когато целият е като на длан пред читателя с всичките си чувства, мисли и постъпки.

За да има право да пише безпощадно справедливо за другите, поетът е длъжен да пише безпощадно справедливо и за себе си.

Когато личността на поета се раздели на реална и поетическа, това неминуемо води до творческо самоубийство.

Когато животът на станалия търговец на роби Артюр Рембо тръгнал противно на ранните му поетически идеали, той спрял да пише стихотворения. Но това все пак е бил честен изход.

За съжаление, когато животът на много поети тръгне в разрез с поезията, те продължават да пишат, представяйки се не за такива, каквито са в действителност.

Но на тях само им се струва, че пишат стихотворения.

Поезията не може да бъде излъгана.

И поезията ги изоставя.

Поезията е отмъстителна жена: не прощава лъжата.

Тя не прощава и полуистината. Има хора, които се гордеят, че през целия си живот не са казали нито една лъжлива дума. Но нека всеки от тях се запита колко пъти не е казал истината, предпочитайки удобното за себе си мълчание.

В поезията недомлъвките за себе си неизбежно се превръщат в недомлъвки за всички други хора, недомлъвки за техните мъки и страдания.

Много съветски поети дълго време не са писали за своите колебания, за своите сложности и противоречия и, естествено, за сложностите и противоречията на хората. Нямам предвид пролеткултовското „ние“, което е гърмяло барабанно от всички страници, заглушавайки тънките и неповторими мелодии на човешката индивидуалност. Става въпрос за това, че много стихотворения, написани в първо лице единствено число след разпадането на „Пролеткулт“, са продължавали да носят в себе си отпечатъка на това гигантско бутафорно „ние“. Поетическото „аз“ се превръщало в чиста фикция. Даже простото „аз обичам“ понякога добивало толкова конкретен, толкова декларативен вид, че звучало като „ние обичаме“.

Именно тогава нашата критика издигнала термина „лирически герой“. По рецептата на тази критика поетът би трябвало да бъде в стихотворенията си не самият той, а някакъв символ.

Външно стихотворенията на много поети били автобиографични. В тях присъствало и името на мястото, където се е родил авторът, изброявали се градовете, които е посетил, и някои събития от живота му.

И все пак тези стихотворения нямали плът. Някои от най-талантливите им автори се различавали по начина на писане. Но да се различават по начина на мислене било доста трудно.

Авторите им не се усещали като живи, реално съществуващи хора, защото всички реално съществуващи хора мислят и чувстват неповторимо.

Външната автобиография не означава нищо без вътрешна автобиография: автобиография на чувствата и мислите.

Творчеството на истинския поет е не само движещ се, дишащ и звучащ портрет на времето, но и автопортрет, нарисуван също така обемно и експресивно.

Това, против което се боря, е омразно на много хора.

Това, за което се боря, е ценно също за мнозина.

Има хора, които вливат в обществото своите лични идеи и го въоръжават с тези идеи. Това вероятно е висшата степен на творчеството. Аз не принадлежа към тези хора.

Моята поезия е само отражение на тези настроения и идеи, които вече са присъствали в нашето общество и които не са били изразени единствено със средствата на поезията. Ако не бях аз, би ги изразил някой друг.

Не противореча ли на предишните си думи, че поетът е преди всичко индивидуалност?

Ни най-малко.

Според мене само в рязко очертаната индивидуалност може да се съединят и да се споят в едно цяло неща, които са общи за много хора.

Би ми се искало цял живот да изразявам още неизказани идеи на другите, но в същото време да остана верен на себе си. Впрочем, ако не съм верен на себе си, не бих могъл да ги изразя.

liternet.bg, превод: Павел Б. Николов

Вижте още: Любовният заек – ГЕОРГИ ГОСПОДИНОВ