Никой мъж не е светец, а най-малкото пък един поет. Евтим Евтимов е на 33 години, женен и с дете, когато среща поетесата Петя Йорданова, която също е омъжена, влюбва се в нея и заживявят заедно. Цели 25 години. След време той споделя:

Тогава се родиха най-хубавите ми стихотворения. Не съм публикувал нито стих, без Петя да го прочете, нито пък тя е пускала книге, без да се посъветва с мен.

В разговора, който имах с него през август 2005 г., Евтимов ми разказа, че двамата с Петя Йорданова се запознават през 1964 г. в редакцията на в. „Учителско дело“, където той занася стихове. Тогава той е на 33, тя – с две по-малко. След една седмица тя пристига в Петрич с литературния кръжок към Централния дом на учителя и той в качеството си на секретар на местното читалище развежда гостите къде ли не из града, докато в един момент усеща, че се влюбва в русокосата и синеока Петя.

„Не си казахме „Обичам те“. Разбрахме се без думи. И като започнахме едно звънене – всеки ден по няколко пъти. След няколко месеца трябваше да ме утвърждават на служебно място и един от отговорните другари запита: „Вярно ли е, че имате любовна връзка с омъжена жена от София?“ Доносчиците бяха свършили работата си и клюката беше плъзнала“, разказва Евтимов.

През 1966 г. лирикът от Петрич вече е в София. Наема квартира през две улици от къщата на Петя и тя започва все по-често да прекарва свободното си време при него. Двамата дори не се крият. В писателските среди ги приемат радушно, макар че тайно им завиждат. Един ден обаче жената на Евтим /те все още не са разведени/ отива при мъжа на Петя, главен инспектор по история в министерството, и му разказва всичко. Само и само да го върне обратно. А след това отива и при майката на Петя, за да й наговори колко морално разложен човек е той. Междувременно в ЦК постъпва оплакване срещу него. И един ден го вика лично Венелин Коцев, кандидат-член на политбюро, който минава за най-страшния. Вика го и му казва: „Как може, ние те изтеглихме от Петрич, а ти се развеждаш. Защо го правиш?“

Евтимов му обяснява, че е намерил не само жената, а и човека, който го разбира и усеща като творец. „Другарю Коцев – казва, – не ви ли е неудибно да ми задавате такъв въпрос? А вие защо сте се развеждали три-четири пъти?“ Коцев скача и се обръща към Владимир Голев, който също е в кабинета му, тъй като доносите са дадени от него, а в ония години няма как да не ги докладва, горкият. „С тоя не мога да се оправя! Голев, каквото и да идва по негов адрес, късай го и в кошчето!“

На въпроса ми кои според него са писали тези доноси, Евтимов бе категоричен:

Доносите ги пишеха не бездарни писатели, а бездарни мъже.

Той се развежда със съпругата си след 12 години брак, но Петя не го прави. Твърди, че и не е настоявал за това. „За нас това нямаше значение. Важното е, че се обичахме и че тогава се родиха най-хубавите ми стихотворения. Освен това именно Петя ме спаси от главозамайването след бързата слава. И от опиянението след приятелски почерпки в бар „Астория“ със Стефан Гецов и Георги Джагаров. „Евтиме, не го казвам от ревност. Но те имат своите успехи, а ти сега започваш, страх ме е да не се погубиш!“ – казва му Петя.

През 1993 г. крехкото здраве на иначе волевата поетеса съвсем се разклаща. Лекуват я в „Пирогов“, а после и в Правителствена болница. Проблемът е с кръвните телца. Не е левкемия, но е не по-малко страшно. Всеки ден той е при нея, не отива само в четвъртък, когато на свиждане идва съпругът й. Но болестта се развива само за 6 месеца. Последното нещо, което Евтим успява да й каже, е: „Няма страшно.“

След като Петя напуска този свят, той взема ръкописите от мъжа й, за да издаде книга с непубликуваните й стихотворения. Но както казват мъдрите хора, времето лекува и след години той среща нова голяма любов – поетесата Романьола Мирославова. Тя е с 20 години по-млада от него и вече е издала три стихосбирки. Красива е и на всичкото отгоре е много интелигентна – завършила е последователно медицина в София, филология във Велико Търново и е специализирала социална педагогика в Софийския университет, като е работила и по трите си специалности.

Когато приятелите го закачат, че е вече стар, поетът на виното и любовта отоговаря:

Аз съм на средна любовна възраст.

Стихосбирките му „Жени, целунати от Бога“ – I и II, са посветени на двете жени, изиграли съдбовна роля в неговия живот – Петя Йорданова и Романьола Мирославова.

Попитах го вярно ли е, че тайно от всички и изненадващо и за самата Романьола я отвежда пред олтара в църквата на с. Кулен. „Да, това беше един доста таен брак – отговаря. – Не исках никой да знае. Оженихме се пез май 2004 година- То и Романьола не знаеше… Десет години живеехме заедно, Тя никога не е поставяла този въпрос. Поп Иван ни беше поканил на чашка вино. По едно време му викам: „Отче, може ли да ни ожениш, без да разбере никой?!“ И той остана изненадан. Романьола говори с жена му. Попадията подскочи: „Чакай, чакай, кой ще женим?“ Отец Иван каза, че няма спънки. Ние фактически узаконихме едно положение.“

Според лирика Господ е създал много чудеса на този свят и най-голямото от тях може би е жената. В един от нашите разговори той сподели: 

Един ден, когато дойде оная с косата тя няма да бъде с образа на вещица, както я рисуват, а ще пръстъпя като красива жена и ще ми каже: „Евтиме, ако си се уморил да любиш, да пиеш вино и да пишеш любовни стихове на Земята, тръгвай с мен да продължим и на небето.“ Имам чувството, че когато отида на небето, и там ще пиша за любовта и пак ще се радвам на този неповторим дар на живота, наречен жена. Казал съм го в едно стихотворение, по което Тончо Русев направи песен, а Веселин Маринов я пее чудесно: „Мъжът не може да е мъж, ако жена не го признае.“

Петя Йорданова е автор на една от най-красивите български естрадни песни „Устрем“, която познаваме в изпълнение на Маргарита Хранова:

Устрем

Не ме покривай с покрив у дома си,
не ме зазиждай с четири стени,
защото има мъдрост стара,
че песента във клетка не звъни
Дори да бъде клетка позлатена
свободна само над света лети.

Не ме кори за нощите ми будни,
че тясно ми е в мекото легло,
че сън, когато в клепките ти легне,
аз литвам с мое мъничко крило
и хората далечни са ми други,
и спирам радостна пред всеки праг,
и пращам много, много нежни думи
след всеки заминаващ влак.
Земята топла с две ръце обгръщам
очи потапям в ярките звезди
и цялата се устремявам
към неизбродните висоти
Не ме съди за мойто безпокойство
за жаждата веч да се стремя
В кръвта си нося непокорство,
преляно в мен от моята земя.

Из „Големите любови на българските поети и писатели“, Венелин Митев

Вижте още: ПЕТКО Ю. ТОДОРОВ издъхва в ръцете на съпругата си само на 37 години