Жените са толкова неверни, колкото и мъжете, защото ако не беше така, с кого го правят те, господата? Не е възможно да го правят само помежду си или всички с една и съща шепа доброволки…

Изкушението да разкажа една любовна среща с насмешлив тон е почти неустоимо, защото хуморът е гаранция срещу сантименталността и кича, които винаги дебнат в тези сцени. Пък и мисля, че няма по-добър афродизиак от смеха.

Хората със здрав разум не стават интересни герои. Те стават само бивши съпрузи.

Знаете ли, за суетна жена като мен е много трудно да остарява в тази култура. Между другото, Далай Лама е от хората, които остаряват красиво, но кой иска да е вегетарианец и безбрачен?

Най-бедните и най-изостаналите общества са винаги тези, които потискат жените си.

Единственият начин да накарат нас, жените, да чуем нещо, е да ни го прошепнат на ухото. Ерогенната точка G е в ушите и който я търси по-надолу, губи не само своето, а и нашето време.

Много пъти сме си повтаряли, че ни е било писано да се обичаме, обичали сме се в предишни животи и ще продължим да се срещаме в бъдещите. А може би не съществува нито минало, нито бъдеще и всичко се случва едновременно в безкрайните пространства на Вселената. В такъв случай ние сме заедно непрекъснато, завинаги.

Само сърцето е това, което ни движи и определя ходовете на съдбата ни.

Не истините, които разказваш, те правят уязвима, а тайните, които криеш.

Ако след три дни трябва да умра, с какво бих изпълнил тези дни? С нищо! Бих се освободил от всичко друго, освен от любовта.

Може би идваме на този свят, за да търсим любовта, за да я намерим и после да я изгубим, и после отново и отново все същото. С всяка нова любов се раждаме повторно и с всяка любов, която приключва, в сърцата ни се отваря рана. Аз съм покрита с горди белези.

В дългите часове на тишина ме връхлитат спомени, всичко сякаш се е случило в един миг, като че ли целият ми живот представлява една-единствена неразбираема картина. Момиченцето и девойката, които бях, жената, която съм, старицата, която ще бъда, всички етапи са вода от един и същи извор. … Такъв е животът ми — многолика и променлива фреска, която само аз мога да дешифрирам и която ми принадлежи като тайна. Умът подбира, преувеличава, изменя, събитията се изнизват като струйка дим, хората се забравят и накрая остава само пътят на душата, оскъдните моменти на духовно откровение. Не е интересно какво се е случвало с мен, а белезите, които са ме белязали и ме отличават. Миналото ми няма голям смисъл, не виждам ред, яснота, цели, нито пътища, единствено пътуване слепешката, водена от инстинкта и от неконтролируемите събития, които измениха траекторията на моята съдба. Нямаше сметки, само добри цели и неясното подозрение, че съществува висш план, определящ моите стъпки. Досега не съм споделяла миналото си, то е последната ми градина, там, където дори най-напористият любовник не е прониквал.

Изоставена от баща си на едва тригодишна възраст, Исабел Алиенде се мести из Южна Америка с майка си и доведения си баща, който е чилийски дипломат. Накрая семейството се връща в чилийската столица Сантяго. Когато през 1973 г. Аугусто Пиночет сваля от власт Салвадор Алиенде с кървав преврат, младата Исабел, която по бащина линия е племенничка на отстранения президент, бяга в изгнание във Венецуела. Там тя следва журналистика, разделя се с първия си съпруг и пише дебютния си роман „Къщата на духовете“, вдъхновен от спомените й за къщата на дядо й.

„Момиче, остави журналистиката, по-добре седни да пишеш художествена литература с тази развита фантазия, която притежаваш“, ѝ казал някога самият Пабло Неруда. Днес тя не маха томовете му изпод компютъра си, всеки нов роман започва точно на датата 8 януари и целият ѝ живот върви в стила на онова, наречено някога „магически реализъм“.

Резултатът: 22 заглавия преведени на 35 езика и над 65 милиона продадени книги в света. През 90-те всяко нейно ново заглавие я поставя в челната десетка на най-продаваните автори в света.

Вижте още: Погълни болката и я изпрати обратно в пространството като любов – АМАНДА ПАЛМЪР