.

Аз вярвам в мълчаливата любов

Без думи, без красиви обещания,
без упреци, без молещи уста,
аз вярвам само в нямото страдане,
в сподавения порив на кръвта.

Очи, в които погледа не гасне,
докосването нежно на ръце
от клетви, от несдържан плач по-ясно
говорят на човешкото сърце.

Тя всичките прегради побеждава!
Тя – вечен огън и нестихващ зов!
Как нея ще отминеш, ще забравиш?
Аз вярвам в мълчаливата любов.

♥♥♥♥♥♥♥♥♥♥♥♥♥♥♥♥♥♥♥♥♥♥♥♥♥♥♥♥♥♥♥♥

Ти никога не ще се примириш
със своя скучен, сив съпруг!
Спокойно няма в нощите да спиш
и никога не ще обикнеш друг,

щом знаеш, че далече или близко,
щастлив или нещастен, аз живея
и весело или от скръб потискан,
на твойто дребно щастие се смея…

♠♠♠♠♠♠♠♠♠♠♠♠♠♠♠♠♠♠♠♠♠♠♠♠♠

Защото те обичам,
затуй си ти красива
и другите те гледат
със поглед възхитен.
Защото те обичам,
затуй оставаш млада,
без бръчки под очите,
без косъм посребрен.

Защото те обичам,
затуй си ти красива!
Но не бъди надменна
и хитра не бъди!
Умре ли любовта ми,
презре ли те сърцето,
за миг ще остарееш
и погрознееш ти!

♣♣♣♣♣♣♣♣♣♣♣♣♣♣♣♣♣♣♣♣♣♣♣♣♣♣♣♣♣♣

На сватбата – в най-хубавия час,
когато веселбата ще прелива
и речи ще държат с тържествен глас,
а може би ще бъдеш най-щастлива –

ще дойда аз – нечакан и незван!
В миг всеки говор, всеки шум ще стихне!
И може само някой гост пиян
с помътени очи да се усмихне!

С тревога ще ме гледа твоят брат
и майка ти зад мен ще зашушука:
„Това е той… това е наш познат..
Защо ли посред нощ дошъл е тука?“

Лицето на любимият ти мъж
ще запламти от гняв и от обида
и твоят смях ще секне отведнъж..
А аз ще дойда просто да те видя.

♦♦♦♦♦♦♦♦♦♦♦♦♦♦♦♦♦♦♦♦♦♦♦♦♦♦♦♦♦♦♦♦♦♦♦♦♦

Каква съдба след толкова години
събра ни тоя шумен ресторант?
Звънят нелепо чаши и чинии
гнети, пропукан, ниския таван.

Оркестърът гърми. И полилеят
се клати застрашително над нас!
Не мога аз щастливо да се смея
и с другите да пея с весел глас…

И ти, която някога обичах
с такава нежност, болка и тъга
и щастие единствено наричах,
усмихваш се отсреща ми сега.

Аз бавно вдигам чашата и пия:
спокоен, безразличен и студен.
Но как от теб, но как от теб да скрия
пожара, незатихнал още в мен?

Но как да заповядам да не бие
тъй силно неспокойното сърце?
Аз пак наливам чашата – и пия…
Треперят леко моите ръце.

Защо тъй нежно грее твоят поглед?
Защо сълза в очите ти блести?
Нима неповторимата ни пролет
да възкресиш, да върнеш искаш ти?

Нима ти имаш сили да заровиш
да съживиш мъртвеца във пръста?
… Повярвал бих, повярвал бих отново
и в хората, и в теб, и в любовта,

ако сега, ей тук, пред всички други
пред техните учудени лица,
пред погледа уплашен на съпруга,
пред погледа на твоите деца,

внезапно, като в приказка прекрасна,
като в чудесен, фантастичен сън,
целунеш ме задъхано и страстно
и тръгнеш с мен – в нощта,
в дъжда – навън …

корица: ©Александър Еленков