Изчезването на Джим Кери от големия екран остави феновете му да се чудат защо не играе вече и с какво се занимава. Отговорът е впечатляващ.

Кралят на комедията липсва от света на киното през последните години. Последните му роли бяха през 2013 и 2014, когато излязоха „The Incredible Burt Wonderstone“, „Kick-Ass 2“ и „Dumb and Dumber To“, всичките срещнали неодобрението на критиците и публиката. И въпреки че се появи във второстепенна роля в тазгодишния „The Bad Batch“, където е неузнаваем, отказа по какъвто и да е начин да участва в промотирането на филма. 

Всичко това неминуемо доведе до въпроса: „Какво все пак прави Джим Кери?“ И ето, че той предостави отговор на този въпрос с шестминутното си видео „Имах нужда от цвят“.

За две седмици изповедта му има над 2 милиона гледания, а в него великият актьор разказва за любовта си към изобразителното изкуство и новата си роля на художник.

 

Имаше един момент, в който се огледах около себе си, беше наистина сива зима в Ню Йорк, и се почувствах толкова депресиран, че си помислих: „Имам нужда от цвят.“

Това, което е нужно да правиш в живота си само те намира. Можеш да го игнорираш, можеш да избереш да правиш нещо по-безопасно. Призванието обаче само те избира. Когато започнах да рисувам, станах толкова обсебен, че не остана пространство в дома ми, картините бяха навсякъде, превърнаха се в част от мебелировката, дори се хранех върху тях.

Можете да разберете какво обичам по цветовете, които използвам в картините си. Можете да разберете вътрешния ми живот по мрака в някои от тях. Можете да разберете какво желая по виталността в други.

Никога не зная какво е значението на една скулптура или картина. Мисля си, че зная, повечето пъти започвам с план, и след това, след година например, осъзнавам, че картината ми е казвала какво е било необходимо да знам за себе си година преди това.

Мисля, че това, което прави един художник е модел на вътрешния си живот. Той го превръща в нещо, което физически съществува, вдъхновено от емоциите му или нуждите му или пък това, от което чувстват, че публиката се нуждае.

Когато бях дете, прекарвах половината от времето си във всекидневната, като играех пред хората, а другата половина – в спалнята си, съвсем сам, четях поезия и скицирах. Не бях такъв тип дете, което за наказание пращаш в стаята му, защото моята стая беше рай за мен. Моята изолация беше добре дошла.

Скицирах доста, но не правих много картини. Изведнъж, пред шест години, по времето, когато се опитвах да лекувам разбитото си сърце, си помислих: “Защо пък да не рисувам?!“

Когато сърцето ти е влюбено, се носиш безтегловно. Когато загубиш тази любов се налага отново да стъпиш на земята. А това може да бъде доста болезнено. Атомите ти започват да се бият хаотично, подскачат наоколо до степен, в която мислиш, че ще експлоадират. Докато не намериш друга форма на изкуство, която да те заземи, след което отново да изпаднеш в безтегловност.

Не знам на какво ме учи рисуването, знам само че ме освобождава. Освобождава ме от бъдещето, освобождава ме от миналото, освобождава ме от съжаленията, освобождава ме от тревогите.

Нещо вътре в теб винаги разказва история. Вярвам, че всяко нещо, което видиш и чуеш, ти говори.

Всъщност в дъното на всичко това – дали ще е игра, картина или скулптора, е любовта. Всички желаем да се покажем каквито сме и да бъдем приети. Обичам усещането, че съм жив. А изкуството е доказателство за това.

Вижте още: Избирам да забуля изображението – ДЖАКСЪН ПОЛЪК