По своята биологическа роля мъжът е приспособленец, нали? Прост пример от живота. Мъжът се връща вкъщи след работа, води със себе си началника. Те хапват, после началникът си отива. Жената казва на мъжа си:

Как можа да доведеш тоя мръсник в къщата ми?

А къщата впрочем се крепи на парите, които този същият мръсник плаща на мъжа й.

В къщата ми!

Жената стои на етическа позиция, защото може да си позволи това. Мъжете имат друга цел, затова си затварят очите за много неща. Но всъщност крайната цел на съществуването трябва да е обусловена от етическа позиция, от етическа оценка. И при жените тези неща са по-добре развити.

Бедата със състоянието на нравите в нашето отечество е, че отново и отново анализираме всички тези нюанси на добродетелта, или наопаки – на подлостта. Всичко трябва да е „или – или”. Или „да”, или „не”. Не разбирам защо трябва да се вземат под внимание обстоятелствата. Това е абсолютна дивотия, защото тръгнем ли да вземаме под внимание обстоятелствата, ще стане късно да говорим въобще за добродетели. И ще трябва да говорим за подлост.

Според мен индивидът трябва да игнорира обстоятелствата. Той трябва да изхожда повече или по-малко от извънвремеви категории. А вземеш ли да редактираш – в съответствие със забраненото или разрешеното в момента – своята етика, своя морал, това вече е катастрофа.

Истинските хора, реализираните хора, притежават една особена мъдрост. Наречете го трето око или седмо чувство. Когато разбирате с кого или с какво си имате работа – независимо от това, че седящият пред вас нещо фъфли. Без думи разбирате. Това е усет, то е последният, главният инстинкт, свързан със самореализацията, и колкото и да е странно, с възрастта. Тоест, трябва да доживееш до това – както до бялата коса и бръчките.

Едно от най-великолепните разсъждения, които прочетох в своя живот, принадлежи на второстепенен поет от Александрия. Той казва:

Стреми се приживе да подражаваш на времето. Тоест – стреми се да бъдеш сдържан, спокоен, избягвай крайностите. Не бъди особено красноречив, стреми се към монотонност.

И продължава:

Но не се огорчавай, ако това не ти се удаде приживе. Защото, когато умреш, все пак ще заприличаш на времето.

Не е лошо, нали? Преди две хиляди години е казано.

Ето в какъв смисъл времето се опитва да уподоби човека в себе си. И въпросът е, дали поетът, литераторът, човекът изобщо, разбира с кого си има работа. Едни се оказват по-възприемчиви към това, което иска от тях времето, други – по-малко. Тук е разковничето.

Какво чувства поетът, който живее в чужда страна, но продължава да пише на родния си език? – Нищо особено не чувства. Мисля, че Томас Ман казва, когато се преселва в Съединените щати:

Немската изящна словесност е там, където се намирам.

И точка.

У поета и тиранина действително има много общи неща. Да почнем с това, че и двамата искат да властват: единият – над телата, другият – над мислите. Поетът и тиранинът са свързани един с друг. В частност, обединява ги идеята за културен център, в който и двамата председателстват. Тази идея идва от древния Рим, който всъщност е бил един малък град. Поетът и меценатът, нали? Изобщо поетите постоянно са се прехранвали при двора. Това впрочем е напълно естествено.

Преди всичко всяко равенство, пък и въобще идеята за равенство като такава, ми се струва абсолютно нелепа. Що се отнася до спомените за това кой какъв е бил в Съветския съюз… Тук има още един нюанс, който, общо взето считам за основа на тази психология. Всъщност тези хора имат предвид дори не толкова какви са били някога и колко са печелили, а това, че са въртели нещата. Че са били реални хора. Това е опит да докажат реалността на своето съществуване.

Например казва човекът: бях главен инженер на голям завод. Главният инженер в съветската митология е този, който се сблъсква с реални проблеми, нали? Същото става, когато човекът казва: „Бях виден член на Съюза на съветските писатели.” Разбира се, всичко това ми е дълбоко несимпатично, но когато сега слушам тези речи, се мъча да намеря в тях някакъв лиризъм. Защото – какви съдии сме им ние на тези хора?

Защото всъщност не тръгваш за някъде, а си заминаваш от нещо. Поне с мен става така през цялото време. За мен животът е постоянно изчезване „от”. И в такава ситуация е по-добре да пазиш своето минало повече или по-малко в паметта си, а не да се сблъскваш с него лице в лице.

Ние живеем в общество, което се е побъркало по идеята за културата като продукт. Затова то иска книги, книги, книги. От тази игра културата е в задънена улица. Всъщност, когато пишеш, нищо не е ясно: кой чете, кой какво разбира? Или нищо не разбира? Или разбира всичко? И така трябва да бъде!

А ако живееш заради издаването на книги, тогава трябва да четеш и рецензиите за тези книги. А после, като се ръководиш от рецензиите, някак съответстващо и да се държиш. Хайде де! Мен лично знаете ли какво ми допада най-много? Изцяло ми допада! Съдбата на античен автор, на някакъв там Архилох, от чиито стихотворения са останали само миши опашчици и нищо друго. Ето на такава съдба може да се завиди.

Факел Експрес

Вижте още: За равнодушието си към културата обществото се разплаща най-напред с гражданските си свободи – ЙОСИФ БРОДСКИ