От четиридесет години работеше старият Макар в завода, но никога не се оплакваше, напротив – винаги казваше на младите в цеха:

-Добре ви е на вас при съветската власт, като в майчин скут сте сега. Не е ли така? Днес всичко вършат машините, а работникът само ги наглежда като господар. А аз едно време духах бутилки с устата си! Биваше си го нашият фабрикант Охман! Едва ли бихте издържали, до един щеше да ви тръшне туберкулозата.

-И вие сте духали бутилки с устата си, но не сте умрели – отговаряха младежтие, когато старецът им дотягаше.

-Е-е, аз! – възразяваше Макар. – Баща ми беше селски обущар, а всеки селянин имаше тогава по седем кожи, разбирате ли? Имаше кого да дерат помешчиците и фабрикантите. Пък и баща ми ме е направил не от тънък хром, а от юфт, за да съм як. Дори белите ми дробове са от юфт.

Понякога Макар обичаше да се хвали с грамотността си, за да си спомня миналото.

-Знаете ли – говореше той в заводския клуб, – че през трийста година съм посещавал революционния профсъюз и там ми даваха да чета Ленин?… Да, да! На младини се опитвах да пиша стихове, но това е скучна работа. Можех да стъкмявам донякъде шило-мотовило, господар и говедар, хляб и сляп. Но как щях да римувам думата мизерия?

-С безверие – подсказваше някой от шегаджиите.

-Виж го ти умника – казваше Макар. – Вие сте с образование, а аз и второ отделене не съм завършил.

Макар не живееше лошо. При новите условия и работата му не му тежеш, имаше за какво да си побъбри в заводския клуб, можеше да иде на кино, да послуша концерт. Той се радваше, че заводът с всяка изминала година става все по-голям, със светли цехове и нови машини. Можеше ли да се сравнява със стария!…

С една дума, не му оставаше нищо друго, освен да работи и да се радва, че го уважават и почитат. Но не било така. Не случайно казват, че когато дяволът не може да свърши някаква работа, изпраща да я свърши жената. Жена му Настя го беше придумала да се пенсионира. Колкото за беля, както на времето Ева придумала Адам.

Веднъж Макар се върна от завода, а Настя, завързала очилата си с конец, четеше вестник. И при това стар, от преди два месеца. Бабата едва сричаше, но беше от онези жени, които искат всичко да знаят. Така се беше вдълбочила в четенето, че не усещаше миризмата на изгоряло, която се носеше от кухнята.

-Същински читалище – подкачи я Макар, като закачаше куртката и шапката си. – Какво ново има във вестника? Не пише ли нещо за изкипялото мляко?

Вместо отговор жена му запита:

-Тъкмо за тебе си мислех. Я ми кажи, Макаре, на колко си години? Навърши ли петдесет и девет? Кажи де!

-Повече, жено, повече – отвърна Макар. – Още миналото лято прехвърлих шейстетте.

-Виж ти! – зарадва се Настя. – Защо тогава мълчиш?

-Как мълча?

-Че си прехвърлил шейсетте.

-Защото не си ме питала, а пък аз… Защо пък трябва да ти казвам?

-Ех, че си глупчо!

-Добре де – обиди се Макар. – Затова пък ти си умна…

Без малко не се скараха, без да се навечерят, но Настя моментално угаси огъня. Тя призна, че прочела във вестника за пенсиите.

-Да не мислиш, че не знаех това? – засмя се Макар. – Отдавна знам.

-Какво чакаш тогава? Защо не се пенсионираш? – започна жена му.

-Но какво ще правя в къщи? – отбраняваше се Макар. – Да не искаш да ти мия чиниите или да опипвам всеки ден кокошките отзад?…

Настя махна с ръка.

-Не се тревожи, работа ще се намери – каза тя. – Е то и покривът на къщата трябва да се поправи, и вратата на оградата се е привела, а и коловете са изгнили… Пък и не е ли време да си отпочинеш? Когато станеш свободен и получиш пенсия, ще е заведеш най-после при сина. Ще вземем при нас по-малката внучка.

От този ден тя не го оставяше намира – пенсионирай се и край! Макар не издържа и оформи всичко, както му беше редът. Получи хубава пенсия, дай боже всички работници на този свят да бъдат щастливи като него. Но какво да се прави с времето, добри хора, когато крака и ръцете ти са още здрави, когато не си гърбав, а главата ти си е на мястото си – иска й се да иде при хората, да си намери занимание? За два месеца Макар оправи всичко в къщи и в градината, ходи с Настя при сина, направиха разходка с параход по Каховско море. Взеха със себе си едната внучка за утеха на бабата. Но какво да прави Макар, с какво да убие времето си?…

Ако имаше, както едно време, безработни, той, пенсионерът, щеше да ги черпи с ябълки, щеше да се излежава с тях на хълма извън града и да псува враговете на трудовия народ в цял свят. Но може ли да се намери днес безработен в техния град? Напротив, сега заводите търсят всеки ден работници. Настя и тя дори говореше на съседките:

-Брей, как се промени всичко у нас… Едно време хората търсеха работа, а сега работата търси хората.

Веднъж, като скиташе от скука, Макар реши да се върне в завода. Той не беше сигурен, че ще го приемат отново на работа, но нещо ужасно го теглеше натам, към познатия цех, към работата и клуба… Тази мисъл се роди у него, след като узна, че заводът се готви за нова продукция – стъклена изолация за мрежи с високо напрежение. Какви интересни неща, а той трябва да стои в къщи и да скучае! Сутринта старецът си облече работната дреха и тръгна по познатите пътеки към заводските постройки.

Ето я заводската порта. Веселият Феодор навярно също се беше пенсионирал, защото го нямаше на входа. А новият сигурно е инвалид, държи се като военен.

-Къде отивате? – запита го той, като запречи пътя на Макар.

-Как къде? – учуди се Макар. –  В завода.

-Покажете си пропуска.

-Че защо ми е пропуск? – още повече се учуди старецът. – Ами че аз, драги, четирийсет години влизах тук без пропуск. Макар се казвам, всички ме познават.

-А аз – процеди през зъби портиерът – не ви познавам. И няма да ви пусна без пропуск.

-И таз добра! – обърка се Макар. – Че откъде да взема този пропуск?

-От директора. Той разрешава.

-Тогава пусни ме при директора.

-Няма го. Замина за Киев – смаза го окончателно портиерът.

-Кога ще се върне?

-Не знам.

Макар се прибра в къщи като пребит и каза на Настя:

-Ще се мре, жено. Няма смисъл да се живее повече на този свят.

-Какво е станало? – уплаши се Макаровица.

-Не е за приказване, Настя. Не ме пускат да вляза в завода, не ми позволяват дори да го погледна. Мени, стария работник! Поставили на пропуска някавък цербер, а той… Разбирам да не ме приемат на работа, да ме наругаят, но да не ме пуснат?

-Виж го ти него – засмя се Настя. – Че защо ти е дотрябвал този завод?

-Как защо?… Ти, жено, нищо не разбираш – каза Макар с горчивина. След този разговор той мълча цели три дена.

Всяка сутрин Макар причакваше директора на завода. Бе загубил вяра в портиера и затова дори не се доближаваше до него. Ясно беше, че няма да го пусне.

Най-после на третата сутрин пресрещна директора.

-Спасявайте положението – каза му Макар, – иначе съм загубен!

-А-а, Макар Думка! – обади се директорът, познал стария работник. – Пенсионерът. Много добре. Ела да си поприказваме. – И ей така, приятелски – нека ги гледа сега този цербер от пропуска – отидоха в кабинета на директора и разговаряха там близо половин час. Наистина директорът не посъветва Макар да се откаже от пенсията и заслужената почивка, но затова пък с удоволствие му даде постоянен пропуск за завода. Една такава синя книжка с печат. И на сбогуване му каза:

-Идвайте, когато пожелаете, дори всеки ден. Винаги ще бъдете добре дошли. И в цеховете – казва – ще ви приемат с радост, и в клуба, пък и на събранията се изказвате винаги интересно. Заповядайте, заповядайте.

Чувате ли? Така става между свои хора. Значи, и старостта си има свои радости. Кажете, че не е така…

Петро Козланюк „Пропуск“

илюстрации: ©Владимир Любаров

Вижте още: МИХАИЛ БУЛГАКОВ: Гаден тип