Лято е. Прибирам се от нощна смяна с едничката мисъл да се просна на тъпото легло и да се наспя както подобава. Към 10 часа вече съм се наял и се примъквам в леглото да спя.

Заспивам моментално. Десет минути по-късно ме събуждат силни тътени, от които вибрират прозорците чак.

Ритмични, последователни – значи е човешко дело, а не природни стихии. Отивам да попитам клюкарския отдел в семейството (майка ми) какво аджеба става, блока ли събарят или има артилерийски учения на НАТО.

Оказва се, че понеже е юли месец, двама от комшиите са се заврели в мазата на единия и цепят дърва. Занимавка за разгонване на скуката…

Понеже са дърти хора вече, към 11:30ч се изморяват от цепенето на дърва и настава отново тишина.

Унасям се в сън. Половин час по-късно съм събуден от чукане с чук идващо от горния етаж. Г-н Пръдлю Пръдлев отново поправя нещо. Той всеки ден поправя нещо, през 3 часа се сеща да поправя нещо, което задължително се поправя с чук и блокът кънти от поправянето.

Ако апартаментът му беше 600 кв/м за 3 месеца би го поправил 45 пъти, ако има пари за материали. Но не е, около 100 кв/м му е апартаментът и все е непоправен.

Ако му ида на гости, сигурно ще заваря или огромни скелета и струпани строителни материали, или евентуално ще го видя него клекнал над наковалня и надвесен над нея с чук в ръка да изправя сандък 20 кг употребявани и окривени пирони 6 см дължина…

От дъненето с чук ушите ми почват да бучат, а главата ми да тътне. Към 12:30 ч изглежда и г-н Пръдлев се отегчава и спира със заниманията си, свързани с чукане с чук. Преминава към още по-забавните нему – разместване на мебели.

Абе какво толкоз има да ги намества шибаните си мебели, на седмицата поне три пъти и то точно, когато съм бил нощна смяна… Вече и да заспя не мога, само дремя в полусън.

Но по някое време изглежда на Пръдлето му е писнало да си подрежда мебелировката понеже съм успял да заспя. За сметка на това пък щерката на комшиите от долния етаж започва всекидневните си занимания с пианото. Та по тази причина бивам събуден от нестройно дрънкане на пиано в 14:20 ч на някаква непозната (предполагам никому) мелодия, ако това дрънчене би могло да се нарече музика изобщо.

Горкото дете е толкова бездарно по темата и е такъв искрен музикален инвалид е, че чак ми се плаче. Но изглежда родителите му са решили музикантка да става, и това е. С баща некадърен лекар и неосъзнат музикант няма начин да не може да стане. Само дето пее по-фалшиво от състезателите в играта с публика на шоуто на Къци, а ако пусна Мирослав (котарака ми) да се разходи по клавиатурата на пианото ѝ, би се доближил повече до музикалното произведение, което милото девойче се опитва да изсвири.

Отебавам съня и отивам да гледам телевизия. С тайната надежда на хлапето да му писне да дрънчи и да вземе да си поиграе на нещо тихо или да зяпа телевизия. За мое голямо учудване към 16:00 ч детето се е насвирило и вече е почнало с по-тихи (за моя радост) занимания.

С отскок се хвърлям в леглото и правя нови опити за заспиване. Към 17:15ч бивам отново събуден, но от съседната къща с двор. Понеже моите мили комшии от блока са се смилили над съня ми, възрастният дядка поема щафетата по тормоза над мен. Както обикновено и той поправя нещо. Силно дрънчене на нещо ламаринено. Странно, обикновено ползва дрелка, ъглошлайф или поне чук, за да вдига шум (обикновено винаги към 07:00 часа сутринта), но тоя път кънти на ламарина.

От любопитство чак отивам до терасата да го видя с какво благотворно занимание си разгонва скуката. Ясно, този път съм с грешка – подрежда си кофите в двора до мивката. Пет кофи, наредил ги като войници и им сменя местата по свой вкус. Само че го прави многократно. Оставам на терасата, за да го наблюдавам как свещенодейства, запалвайки цигара.

Мислено си отбелязвам, че ако не беше станал прост селяндур, от дъртия пиргишин би станало световно известен дизайнер по подредбата на кофи в селски двор. Бабичката му нещо го извика и той престана да дрънчи с поцинкованите тенекета и се прибра.

А аз със заучено движение изстрелвам недогорелия си фас към балкона на къщата му и случайно улучвам някакъв прострян чаршаф.

Ех как беше едно време… Аз и брат ми му заривахме терасата до кокалчетата с огризки от плодове, зеленчуци и всевъзможни костилки. Но отдавна не сме деца и нямаме време за подобни приятни занимания. Прибирам се в дневната и с неудоволствие забелязвам, че е станало 19:15 часа. Е, нищо, утре след нощната смяна дано да са по-кротки милите ми комшии, или да отсъстват или да спят.

Предпочитам ги измрели от холера, но никой не ме пита за съкровените ми мечти все пак.

В памет на Мирослав (1995-26.11.2005)

Вижте още: ИЛИЯН ДУКОВ: Рай