То е едно голямо куче, кокалесто и мръсно. Очите му, зачервени до кръв, гледат наоколо с недоверие. Може един два пъти да се е излъгало, че съществуват приятели, но вече не се лъже.

– Никакви, никакви.

Езикът му, увиснал навън, пропуска слюнката да тече на конци по земята. Диша на пресекулки и шумно. Без съмнение е много гладно и жадно.

И се намира на пътя между Н. и Т., път без едно дърво. Как се оказало там, не зная. Жегата на августовското пладне разбърква и нажежава белия прах.

Върви с наведена глава без да гледа минувачите и се опитва да си прибере малко езика, за да повярват – и да се спаси така от тоягите им – че не е нито гладно, нито жадно, че си има някаква своя работа и в никой случай не е бездомно помиярче.

– Господа, минава едно куче, порядъчно, със стопанина си и с името си, всичко му е наред и минава, защото има работа в долното село.

– Работа? Откъде се е взела тази работа? – (Имам). Къде намери стопанин? – (Имам си стопанин.).

Единствената истина е, че има може би някакво име. Няма значение, че никой не го знае вече и че го е изличил пътят. Твърде възможно е да срещне и сега някого, който да го повика например с името Фокс.

– Фокс, Фокс.

Ще се поколебае, разбира се, несигурно дали него викат, но накрая ще приеме, че са викали него.

Както е да е, май няма голямо доверие в своята преструвка, защото наблюдава минувачите с крайчеца на окото си и щом долови някакво съмнително движение – вдигането на ръка – си плюе на петите. Без съмнение така се разкрива, но пък камъните не могат да го достигнат.

Въпреки това, не става така при всички минувачи. Има някои, които отдалеч подушват, че е помиярче. Но и кучето подушва, че са го разкрили. И започва една игра, те да се правят, че не го подозират и да гледат на другата страна, оставяйки го да се доближи, а то, щом се налага да ги задмине, да се прави на ни лук яло, ни лук мирисало. Така се лъжат един друг, докато дойде подходящият момент да бъде вдигната ръката и хвърлен камъкът, който е държан в готовност, и кучето да хукне.

Тича само толкова, колкото е необходимо, за да се отдалечи. Няма излишни сили за губене. И намалява крачката и пак върви с наведена глава, без да вдига очи към минувачите.

– Господа, минава едно порядъчно куче…

По някое време спира. Една, две, три крачки само (рефлексите, крачките, които прави от само себе си, представляват желанието, а не непременно решението) и спира. Спира, защото се виждат къщите на долното село, на Т. Наистина, каква работа има в долното село.

– Нещо бе казал за работа?

– Лъжи и измислици.

– Бе казал нещо за стопанин.

– Лъжи. Само лъжи, както това с името.

Не, никаква работа няма в долното село. Ни-как-ва. И не може да отива в долното село. Възпаленият му поглед търси нещо. Значи трябва да се върне обратно? Колкото и да не е лесно да вземе решение за връщане, все някога ще се наложи. И се връща. Връща се и мисли как ще трябва да се справя с пътниците, които задминаваше при идването си. Те вече знаят, че е едно мръсно куче, улично. А и то ги познава. Всички ще играят с открити карти.

И най-доброто, което може да направи кучето, е да прибере честно и почтено опашката между краката си и с бяг да се спасява от камъните.

– Да, аз съм едно бездомно, мръсно куче. Правете, каквото можете, за да правя и аз каквото мога.

Така и стана. Само че докато тичаше, един камък го улучи по гърба. Заболя го и изквича. Чу зад себе си гласовете на хората, които се смееха, но очите му не станаха по-червени, не можеха да станат по-червени. Всичко си има граница.

Както е да е, въпреки че се бе отдалечило достатъчно, не намали хода. Сега тича вече не за да прилъже минувачите, а самото себе си.

Да ги прилъже? Пътят след малко и без това свършва. Свърши ли? Ето ги къщите на другото село, на Н., показват се.

Спира. Къщите не са за него, не го искат къщите. Трябва отново да се върне. Назад? Не, от „назад“ идва, няма друго „назад“, но няма и „напред“. (Как може изведнъж да няма нито „назад“, нито „напред“?)

Поглежда отново към къщите. Слънцето го жегва жарко.

И така? И така, нищо. Ни-що. Опипва това „нищо“. Опипва го една, две, три минути. След това го приема.
Минувачите след малко ще бъдат тук, но кучето не мисли вече как да отърве кожата. Даже не ги брои за нищо. Стои черно като едно мазно петно на белия път. Точно като едно мазно петно.

превод: Василка Петрова-Хаджипапа

Вижте още: ВАРЛАМ ШАЛАМОВ: Самостоятелна норма