В ПЕРИФЕРИЯТА НА БОГАТСТВОТО

В периферията на богатството, там, където все повече престава да е от средна ръка и преминава в безгрижие, живее едно забележително племе. Там са заселени маймуните на богатите хора.

Там обитават ония Балзакови фигури, които се срещат навсякъде по земята: те живеят с богаташите, малко нещо от богаташите, под богаташите – но самите те не са богати. Никой не знае съвсем точно от какво собствено преживяват; бедняците ги смятат за богати, богаташите – за незаможни, самите те не знаят какви са. Те знаят всяка сутрин все едно и също:

Трябва нещо да стане. Още тази седмица ни трябват пари.

И тогава нещо става.

Тогава тази богаташка дървеница запретва ръкави и завъртва една сделка, като си дава вид на богаташ, който ей тъй, от светски задължения и само за удоволствие, поработва от време на време. Тази деятелност е повече едно шляене до задъхване, при която случайно, като печалба в игра, пада нещичко: някоя комисиона, някое възнаграждение, някое предимство… Те чисто и просто изчакват и после нехайно прибират парите; ако са умни – бавно.

Този вид сделки се извършват с парите на богаташите, с взети назаем средства и форми, с техния език, държане, жестове и техните фини обноски. А зад всичко това се хилят гладът, унижението, страхът.

Те живеят в периферията на богатството и от гледане как постъпват техните хлебодатели отлично са усвоили постъпките им. Те живеят в същите хотели и не винаги знаят отде ще заплатят следната сметка; играят същите игри като богаташите, също като тях удрят същите малки топки за голф, спят със същите жени и сключват заеми при същите банки…

Те самите не са богати. Но играят ролята на богати – знаят много по-добре от истинските богаташи коя вратовръзка е невъзможна и кой художник е на мода в момента; на какво още и на какво отново се смеят; къде трябва да бъдат през февруари и къде през май – те са безмилостно светски…

Богаташите им прощават това. Те, поне съзнателно, не изразходват много пари за тях – няма по-големи скъперници от богаташите. Ние, обикновените хора, в нищо не преуспяваме, защото не обичаме тъй пламенно парите, а парите идват само при този, който и насън стене за тях. Богаташите не пречат на тези, които живеят в периферията на богатството – любезни са с тях, докато не искат пари назаем, докато измамата не избухне на някой чай, докато може да се поддържа фикцията, че и те принадлежат към „нашия кръг“. 

„Ще дойдете ли във Венеция тази година?…“ Не дойде ли, едва ли ще забележат отсъствието му; дойде ли, ще го поздравят бурно, с онази екзалтираност, която няма сърце. „Нима! И вие ли сте тук?…“

В периферията на богатството има цяло гъмжило хора, които с жестокост гледат надолу, към стъпалата, където, не дай боже, всеки момент могат да се сгромолясат и тогава край на всичко. Но те още стоят горе. Още следват богаташите на свитата на генерал, който обхожда челните редици – принадлежащите към шаба са толкова доволни, че не трябва да стоят в строя, и си придават високомерен вид…

Те още са тук, тези предрешени голтаци, и безмерно презират истинските си другари от същата данъчна категория… „Как само се нарежда този човек?“… Всеобщо свиване на рамене. Докато нищо не иска от нас… Малко множко го канят – при пътуванията си се ползва с най-различни тъмни намаления от страна на параходните компании, представя се като кореспондент, познава – естествено – директора на пътническото бюро, приема отстъпките, сякаш върши това само от любезност… Как само се нарежда той?

Как само се нарежда тя?… Жените изобилстват в тази покрайнина на богатството; те дори не са някакви мошенички, някакви продажни жени, не е такъв цветът на костюмите им; този цвят е на ивици, бляскав, прелива се в различни отсенки… Те посредничат при покупки на картини и паразитстват в търговията с произведения на изкуството – какъв плеоназъм! 

Набъркват се в различни сделки с автомобили и подписки за книги и винаги са много хубаво облечени; копират модела, копират обноските, копират цял един живот… Всеобщо свиване на рамене.

Такива неща винаги са съществували. Преходите в обществото никога не са разки – границите са поизтрити – между бедния и богатия, между едрата и дребната буржоазия винаги има една „ничия земя“, един коридор, за който се водят ожесточени битки, една гранична област, която все още не е и изведнъж вече не е такава…

Тамошното погранично население притежава лошите качества на двете племена, между които живее. Хората от периферията на богатството са гладни като бедняците и надути като богаташите; безскрупулни като тези, които няма що да губят, и нахално преситени като тези, които никога не са гладували – не още и не вече.

Някои оконачтелно падат долу, дето им е мястото – в малкия тристаен апартамент, с който никога вече няма да свикнат; някои пускат корен, остават горе и всичко забравят: и баща си, и майка си, и произхода си, и средствата за своето издигане. „Кой вече застила със спален чаршаф масата за лънч!“… Те са много фини хора.

Останалото гъмжи между двата лагера. Много мъже и още по-много жени, живеещи от процентите, които падат от масата на богаташа, и отличаващи се с голяма доза снобизъм и още по-голямо дебитно салдо у близкия им банкер… ще проявят достатъчно разум, за да не покажат при прочитането на тази статия, че се чувстват засегнати.

из „Интервю със себе си“

редактор: Виктор Иванов

Вижте още: Умира ли изкуството – КУРТ ТУХОЛСКИ