През октомври 1944 големият български белетрист и журналист Димитър Талев е арестуван и без съд и присъда е пратен в Централния софийски затвор. След половин година е в „трудово-изправително селище“ в Бобовдол. После, вече много болен, е тикнат в зловещия рудник „Куциян“, където по чудо остава жив. Там хранят затворниците само с по 300 г на ден, най-често варени кочани зеле без никаква мазнина, но жена му Ирина го спасява: тя карамелизира захар и слага натрошените парчета в буркани, върху които лепи етикети от близката аптека. Уж че са лекарство. После изпраща бурканите в лагера, за да подсилва съсипания му от глада и болестите организъм.

Какво прегрешава Талев пред новодошлите властници, че така жестоко постъпват с него?

Димитър Талев

През 1944-а под натиска на Сталин новият режим променя изцяло политиката на България по македонския въпрос и започва македонизация на Пиринския край. Талев е заклеймен като „фашист“ и „великобългарски шовинист“, изключен е от Съюза на писателите и е лишен от правото да участва в обществения и литературния живот. Не му дават никаква работа. Но и при тези тежки условия поработва върху романа си „Железният светилник“ и го завършва в края на август 1946-а. Само че никой не смее да го отпечата.

През 1946-а у нас по съветски образец се създава т.нар. Главлит – Главна дирекция на издателствата, полиграфичната промишленост и търговията с печатни произведения. Или казано по-просто – официалната цензура. Основната задача на чиновниците е да наблюдават да не влизат в библиотеките, и – не дай боже – в книжарниците заглавия, обявени за опасни. Сред тези „вредни книги“ са и „Град Прилеп – борби за род и свобода“ и „Завръщане“ на Димитър Талев, които са иззети от библиотечните фондове.

Ирина

През четирите години, докато той е по концентрационни лагери, жена му Ирина, която тогава е 30-годишна и прилича на Джина Лолобриджида, работи като тъкачка в една фабрика за килими извън града, за да изхранва двете си деца. А когато не е на робота, ходи по затворите и търси начини да изпрати храна на мъжа си. Синът им Братислав разказва, че той и брат му практически гладували. Спомня си летата на ул. „Добри Войников“ – тя е с калдъръм, а те – по цял ден боси, само с едни черни гащета и с по една филия с олио и червен пипер. 

Ирина е изключително жертвоготовна. Превъзмогва дори и майчиния си инстинкт, за да се грижи за мъжа си в затвора. Пак Братислав си спомня, че в училище веднъж раздават на децата по една кесийка с 40 бучки чехословашка захар. По пътя до вкъщи той не издържа на изкушението и изяжда една бучка. Донася у дома 39 бучки, но майка му проверява и научава от негова съученичка, че са им дали по 40. С тези бучки тя спасява мъжа си.

Когато разбира, че Талев е арестуван, Ирина хуква по приятели и познати, за да разбере къде е той. Никой не й казва. Накрая научава от една комшийка – Ани Любенова, дъщерята на Борю Зевзека убит от комуниста Ст. Вихров веднага след 9 септември. Застрелян е в Борисовата градина, а трупът му е хвърлен в Перловската река.

В досието на писателя са открити пет молби на Ирина Талева до Дирекцията на милицията и лично до министъра на МВР мъжът й да бъде освободен, тъй като „не представлява опасност за народната власт“, както го обвиняват. Каква опасност може да бъде за отечественофронтовците този слабичък, свитичък, силно късоглед, непохватен за физическа работа писател!

„В Централния софийски затвор го поставят в една килия с турчин контрабандист, който един ден изпада в ярост и се нахвърля да го души. А по-късно в рудника „Куциян“ Талев щеше да загине. ПРез нощта на 20 декември 1947-а той буквално бе затрупан от тежка вагонетка с въглища. Едва успях да го изровя. Не дишаше, пулсът му беше спрял. Наведох се и му направих изкуствено дишане. За миг клепачите му трепнаха и чудото стана – оживя. Седна на земята и каза: „Имал съм дни и години, сърцето пак тупа, оживях!“ – и се засмя. Положих го да легне на равно място, намерих на другия забой два шинела, завих го… Намерих и очилата му“, разказва писателят Йордан Вълчев, който също е въдворен в „Куциян“.

Освен на жена си и на Вълчев оцеляването в лагера Талев дължи и на един бивш летец от военната авиация – Георги Димчев, определен за отговорник на злощастниците в рудника. Ето какво разказва за този период от живота му неговият съкилийник и земляк Христо Огнянов:

Знаеш колко слаб е бил винаги Димче. Стомах го боли, през многодиоптрови очила трябва да гледа. Слава богу, че попадна в нашата група начело с Георги Димчев. Ние намирахме по-потулено място за Талев. Георги Димчев си затваряше очите за нормите. Нарядът на Талев се разпределяше между нас. Така Димче можеше да получава оскъдната всекидневна храна. Ако нормата не се изпълняваше, за него всеки отделяше част от своята храна. Бояхме се да не го загубим. За Димче бащински се грижеше бащата на поета Серафим Григоров. Той не можеше да прежали сина си, покосен от „жълтата гостенка“. Правехме всичко възможно, за да улесним и спасим живота на Талев.

В лагера писателят оцелява по случайност. Вместо него там е убит негов съименник.

Навремето имало още един журналист с името Димитър Талев. Той нарочно носел очила с голям диоптър, за да прилича на писателя, и даже на много места се представял за него. Истинският Талев прави всичко възможно съименникът му повече да не го кепази с писанията си и настоява да си смени името. Но другият Талев не се съгласява. Не му липсва самочувствие.

Същият този самозванец през войната отива в италианското посолство в София, представя се за истинския Димитър Талев и моли да му дадат пари, за да направи репортажи за Албания. По тази причина един ден в дома на писателя нахлуват полицаи и го арестуват, но когато го завеждат в участъка, началникът казва: „Ама това не е този Димитър Талев!“

На другия ден Талев излиза с официално опровержение в „Зора“.

Когато след 9 септември писателят е тикнат в Централния затвор, известният главорез Лев Главинчев, който без съд и присъда праща на оня свят мнозина интелектуалци, нарежда незабавно да го ликвидират.

Докладват му, че заповедта е изпълнена. След няколко дни обаче някой му подшушва, че Талев е жив.

Ето какво разказва самият писател:

Един ден някой тропа на килията, в която се намирах сам. Насреща ми Лев Главинчев. Нали знаеш, той бе озлобен още като студент срещу всички членове на Македонското студентско дружество „Вардар“, защото бе изключен за пораженско държание. И ето ни един срещу друг. Аз – безсилен затворник в килията, той – с пистолет и сабя, в чин полковник, би ме убил на място… Гледа свирепо и клати глава. Какво можех да направя срещу тази национална отрепка? Виждал си как един вълк в зоологическата градина се върти в железния кафез. И мене не ми остана нищо друго: демонстративно започнах да обикалям килията си, без да поглеждам своя палач. Невероятно напрежение: всеки миг би могъл да ме разстреля… Но моите обиколки из килията очевидно го изкараха от търпение, той тръшна вратата, както я бе отворил, и изчезна.

Един ден Талев е крайно изненадан, когато му съобщават да се приготви за връщане в София. Придружава го човек от милицията. При всичката си немощ с последни сили тръгва… Прилича повече на сянка, прилошава му, без малко да падне, но се опира на една врата, която неочаквано се отваря… Отвътре изтичва една жена.

Когато го вижда, изпищява като ухапана от змия и изчезва в къщата. Толкова е страшен с окаяния си вид. Самият той не се е оглеждал в огледало и не знае как изглежда. Когато вижда образа си, едва и той не изпищява като жената. Лицето му – обрасло сякаш със зелен мъх. Слаб, кожа и кости.

Съпровождащият го милиционер го отвежда в Дирекцията на „народната“ милиция. Вървят по разни коридори, а на него му тъмнее пред очите… Спират пред една врата. Милиционерът чука, отваря, бута го в стаята и казва: „Ето го!“ Талев стои ни жив, ни мъртъв, едва се държи на краката си. В дъното на стаята – голяма маса, зад нея мъжага. Седи с наведена глава, тъй че му се вижда вратът, дебел като пехливанин. Повдига бавно главата си, поглежда го, потрива очи, пак се навежда над масата и започва да се смее или по-скоро да се кикоти. Отново вдига глава, сякаш не вярва на очите си, пак се навежда, но този път издава гръмлив смях. Талев стои безпомощен, мъчи се да не падне. Онзи пак вдига главата си, но вече не се смее, а гръмко извиква: „За тебе се застъпва другарят Георги Караславов! Махай се!“

Талев излиза унизен, съкрушен. Не си спомня как е стигнал или по-точно как е завлечен вкъщи, тогава именно вижда лицето си и разбира защо е изпищяла жената в Дупница. Разбира, че този бикоглав чиновник не е могъл да си обясни как така Георги Караславов се застъпва за подобно човече.

След като го освобождават от лагера „Куциян“, следва нов удар – принудително изселване в Луковит. Не му дават никаква работа, а за тежък физически труд не го бива. Препитанието пада върху плещите на жена му Ирина. Така до 1952, когато един ден пощаджията му връчва значителна сума. Позволено му е да се върне в София. Но там освен жилищните се появяват и други затруднения. Дават му да разбере, че трябва да си направи самокритика.

Само че какво зло е сторил, та да се самокритикува? Сяда той, написва едно изложение, съвместимо с фактите на неговия живот и неговото човешко и писателско достойнство. Главният редактор на „Работническо дело“ Владимир Поптомов го преглежда и му го връща троснато: „Че това самокритика ли е?“

Отказват да го публикуват и други редакции. Маха с ръка – да става каквото ще! След време му носят „Пиринско дело“. Там стои името му под дълъг текст, който той никога не е писал.

Братислав Талев си спомня, че докато баща му е в затвора, съучениците му упорите странят от него. Да не говорим за момичетата. Много тежки са тези години, особено за майка му. Тогава момчето не оценява това, за него тя е просто майка му, която дори понякога вдига машата да го удари, защото е много буен.

Предана жена, тя непрекъснато си повтаря, че когато има голяма любов, винаги стават чудеса. Но когато мъжът й умира през 1966, една я спасяват – така се срива психически.

Още след като завършва гимназия, Ирина е с Димче Талев. Братислав твърди, че само в две жени вижда елементи от физиката и душевността на майка си – в учителката Дона и в Ния. Мекото, топло излъчване…

Из „Големите любови на българските поети и писатели“, Венелин Митев

Вижте още: Настоявай да те оставят и знай че този, който устои и остане, те обича истински – ДИМИТЪР ТАЛЕВ