На всички мои приятели и роднини от „Анонимни алкохолици“ заявявам, че са били напълно прави да се тровят.

Както се казва в една известна поговорка, „животът без миговете на доброволна интоксикация не струва пукната пара“.

Човек просто избира да се натряска с това, което за организма му е смъртоносна отрова.

Добър пример за по-безопасни начини в това отношение ни дават децата.

Те са в състояние часове наред да благоговеят пред Великото всичко на вселената — вода, сняг, кал, камъни и скали (малките хвърлят, под големите надничат); да се радват на ехото или на звуците, които излитат от тъпана.

В този процес има само двама участници: детето и вселената.

Детето прави нещо на вселената, а Голямата съвкупност му отвръща с друго: понякога смешно и красиво, понякога разочароващо и страшно, а понякога дори и болезнено.

Но детето учи вселената да бъде добро другарче, да не проявява враждебност и злост.

Професионалните художници, за които става въпрос в тази измислена история, на практика продължават да играят игрите на своето детство — с кал и пластелин, с тебешир и стрити на прах минерали, към които са прибавени различни масла и билки.

Те цапат, драскат и стържат през целия си живот.

Но когато са били деца, в тази игра са участвали само те и вселената.

И като при всяка игра, именно вселената е диктувала правилата, раздавала е наградите и наказанията, защото е била по-силният и по-властният участник в нея.

Когато рисувачите на картини порастват и особено когато на тях разчитат други хора (за храна, облекло и всичко останало, включително отопление през зимата), те вече са склонни да приемат и трети участник в тази игра.

Този участник е могъщ, той може всичко: да спре играта, да раздава награди и наказания, да се държи като лунатик.

Името му е Общество.

Обикновено той не умее да рисува добре, но знае (или си въобразява, че знае) какво точно означава добра картина.

Понякога третият играч е съвсем конкретна личност — някой диктатор от сорта на Хитлер, Сталин или Мусолини, или пък обикновен критик, уредник в музей, лектор, кредитор, дилър, роднина…

Във всеки случай обаче, поради факта, че играта е хубава, само когато се играе от двама — художника и Величествената вселена, ТРИМА ВЕЧЕ СА МНОГО…“

Кърт Вонегът: „Съдби, по-лоши от смъртта“

редактор: Виктор Иванов

Вижте още: В духовно отношение шишетата биха могли да се градуират така – ДЖОН СТАЙНБЕК