Хода на психичното лечение логично води до конфронтиране на пациента с неговата сянка, с онази тъмна полониа на душата, от която човек открай време се освобождава чрез проекция: или като стоварва върху ближния си – в по-широк или по-тесен смисъл на думата – всички недостатъци, които очевидно сам носи, или като прехвръля своите грехове върху някакъв божествен посредник.

Известно е наистина, че без грях няма разкаяние, а без разкаяние няма изкупителна благодат, нещо повече – че без първородния грях никога не би се извършил актът на Изкуплението на света. И въпреки това ние най-старателно избягваме да изпитаме и проверим дали точно във властта на злото не се крие особена Божия воля, с която имаме всички основания да се съобразяваме. 

Ако подобно на психотерапевта се занимаваш с хора, които са изправени лице в лице със своята най-черна сянка, често се чувстваш непосредствено задължен да приемеш такъв възглед. Във всички случаи лекарят не може да си позволи с жест на морална извисеност, която не му струва нищо, да посочи крижалите на закона с тяхното „Да не бъде!“. Той трябва обективно да провери и обсъди възможностите, защото знае, че съществува нещо като щастлива вина.

Знае, че човек може да пропусне не само своето щастие, но и своята решаваща вина, без която няма да постигне цялостност. А тази цялостност е харизма, която не можеш да си създадеш сам с изкуство или хитрост: можеш само да се врастваш в нея и да понасяш нейните перипетии и осъществяване. 

Наистина много отчайващ факт е, че човечеството не е единно, а се състои от индивиди, духовните качества на които се разпределят в диапазон от най-малко десет хиляди души.

При това положение на нещата просто не съществува нито една истина, която да не означава спасение за едни и съблазън и погибел – за други. Всеки универсализъм попада в страшна дилема. При непосредствена конфронтация с живата действителност мнозина губят охота за възмущение и смях. 

На книга моралният кодекс изглежда съвършено ясен и безупречен, но същият документ, записан върху „скрижалите от плът в сърцето“, често е само жалко късче хартия, и то особено в душите на онези, които са отворили най-широко уста.

И ако повсеместно се тръби:

Злото е зло и ние най-решително го осъждаме!

това съвсем не означава, че в индивидуалния случай именно злото представлява най-важният проблем, който изисква най-основна преценка. Преди всичко най-голямо внимание заслужава въпросът: „Кой действа?“ Защото отговорът на този въпрос дава окончателното решение за стойността на действието.

Наистина за обществото по-голямо значение има най-вече това, какво се прави, защото е непосредствено очевидно. С течение на времето обаче дори справедливото дело в ръцете на неподходящия човек може да причини бедствие.

Този, който е прозорлив, няма да се заслепи нито от справедливата постъпка на несправедливия, нито от несправедливата постъпка на справедливия.

Ето защо лечителят на душата насочва вниманието си не към какво, а как се действа, защото именно в това се проявява истинската същност на действащия. Необходимо е злото да се подлага на същата строга преценка, както и доброто, защото в крайна сметка добро и зло не са нищо друго освен идеални продължения и абстракции на постъпките, защото и двете спадат към светло-тъмния феномен на живота.

А ние знаем, че  крайна сметка няма добро, от което не може да се породи злина, както и няма злина, от която не може да се породи добро.

Из „Психология и алхимия“

Вижте още: Дълбоко в душата си никога не знаем какво в действителност се е случило – КАРЛ ГУСТАВ ЮНГ