За нея и до днес се носят легенди и й приписват грехове, заради които едно време пращаха в лагери и затвори. Когато след промените през 1989-та бяха разсекретени част от досиетата, съпругът й Еди Казасян разбира, че Държавна сигурност е следяла буквално всяка нейна крачка – не са пропуснати даже и двата й аборта. Обвиняват я, че е проститутка, лесбийка, че има връзка с американския посланик в София, че пее на английски, че съжителства без брак със саксофонистса Божидар Сакеларов, а после с Еди Казасян /брат на Вили Казасян/, и какво ли не още.

Цели 15 години й отказват не само концерти и турнета, но и обикновено участия, договори, записи. Гонят я дори от ресторантите, цирковете и градските панаири и селските събори, където отива да пее заедно с оркестър „Оптимистите“.

Така до 1957 г., когато й разрешават да замине на първото си задгранично турне в Румъния заедно с Еди – турне, което й отваря вратите за чужбина. Затова до края на живота си тя нарича северната ни съседка „моето Елдорадо“. След Румъния Леа гостува в Полша, но когато се връща оттам, разбира, че отново е изпаднала в немилост. Междувременно обаче получава покана за серия концерти в Прага срещу много висок хонорар и двамата с Еди не могат да си намерят място от радост. Заминават в Чехия, настаняват се в хотела, но в деня преди първите репетиции собствениците на вариетето, в което Леа, Еди и оркестърът им трябва да свирят, получават писмо от София. Нареждат на чехите да не допускат българите до сцената си. Представяте ли си на какво унижение са подложени!

Леа Иванова и Еди Казасян

За какво преследват Леа, какво е сгрешила, та чак и в концлагер я изпращат през 1948-а?

Причината е покана за турне в Америка, която формация „Джаз Овчаров“ получава. По това време започват политическите репресии за изпълнение на „упадъчна музика“ и Леа, която е солистка на групата, моментално е взета на мушката.

Космополитка и вражески настроен елемент с упадъчен репертоар.

За беля точно тогава на младежка вечеринка тя изпява една песен на английски. Към шест часа сутринта в апартамента й на ул. „Стефан Караджа“ се звъни настойчиво. Някаква „другарка“ търси Леа Иванова. Показва си документа на служителка в МВР и й заповядва да тръгне с нея, като си вземе повече и по-топли дрехи. „Къде я водите?“, питат близките й. „Където трябва!“, отговаря милиционерката.

Така Леа се озовава в лагера. Една нейна съкаторжничка, Пенка Ненова, разказва:

Още като пристигнах, заварих Леа Иванова. Най-хубавата беше тя, ама беше болна. Имаше гръдна жаба и я бяха вредили на по-лека работа. Чукаше чакъл. И тя като мене беше левичарка. Още ми е пред очите – с чука. Тези нежни ръчички как трепят камъка, да знаеш! А ние „яките“ и здравите, вадехме камъни от кариерата. с по един камък на рамо от кариерата до строежа на вилата на Газдов се трепехме.

Майор Николай Газдов от ДС е един от най-страшните палачи от лагерите в Ловеч, Белене и Ножарово. В книгата си „От зимата нататък“, чиято главна героиня е Леа, покойният публицист и писател Марко Семов разказва как веднъж в Белене пазвантинът на зловещото „място за превъзпитание на вражески елементи“ стои заслушан в песен, която звучи по радиото – „Чико от Порто Рико“. „Това съм аз“, казва остриганата арестанка Леа. „Ти си, ама друг път!“, озъбва се милиционерът, който има съвсем друга представа за жените, които пеят по радиото.

Друг път войничето, което охранява легерничките, започва да си тананика нейна песен. Леа вдига глава, поглежда го и се засмива:

Искаш ли аз да продължа вместо теб?

Оказва се, че това си е чиста художествена измислица. Леа никога не е била в Белене, а в женския лагер в тутраканското село Ножарово. И „Чико от Порто Рико“ е записана, след като излиза оттам.

Певецът и композитор Христо Караканчев, лауреат на „Златен кестен“ и на най-високата награда на Съюза на музикалните дейци „Златна лира“ разказва:

За първи път я видах на живо малко след като беше излязла от лагера. Преди това я знаех само от слуховете, които вървяха из София. Тя беше известна, без да се пише за нея, без да я пускат по радиото. На една маса в тогавашното столично кафене „Варшава“ Леа седеше с нейни познати и понеже бях съвсем близо, чух да се оплаква, че не може да си намери квартира. Всички бягат от нея като от прокажена, никой не смее да я пусне у дома си, за да не си развали биографията. Сега това звучи смешно, но в онези години беше опасно да дадеш подслон и да общуваш с човек като Леа Иванова, която бе обявена за „упадъчен елемент“ и „зоза, която развращава младежта“. Но аз тогава бях безкрайно млад и не си давах сметка какво може да ми се случи, пък и много харесвах нейните песни, затова реших да й помогна. Извиних се, че се намествам в разговора, и й предложих един таван на Петте кюшета. там живееше мой близък и от него знаех, че има свободна стая. Стаичката се оказа пълна мизерия – нямаше дори легло, само една рогозка, но Леа беше благодарна, че има къде да се приюти. Оттогава се сприятелихме и през годините тя често ме насърчаваше в певческата ми кариера. „Работи, от теб ще стане добър певец“, повтаряше Леа. Плод на това творческо общуване е дуетът ни „Спри до мен“.

Един ден тя ми каза, че е решила да запише на български език популярната песен Che sera на композитора Хосе Фелисиано. Един наш поет, Захари Петров, написал български текст под заглавието „Спри до мен“. „Ела, ако искаш да ме чуеш, в салона на Консерваторията на ул. „Будапеща“, там ще записвам“, покани ме Леа. Аз, разбира се, отидох и много харесах и самата песен, и нейното изпълнение. „Слушай, я да опитаме да я изпеем в дует. Ще ти дам текста, ти бързо помниш и после ще дойдем пак тук да я запишем. Нека я имам и в такъв вариант“, предложи тя.

Страшно много се притесних, но записът стана. После обаче Леа замина някъде в чужбина – пуснаха я, дето се казва, за да се отърват от нея – и аз загубих следите на този магнетофонен запис. Наскоро обаче по неведоми пътища записът попадна у мен и като го прослушах, реших със съвременните възможности на звукозаписната техника да го изчистя от шумовете и другите дразнещи несъвършенства. така се получи един виртуален дует с великата Леа, който беше качен в интеренет. Много се гордея, че той се посреща изключително добре от нейните почитатели. А те и в наше време са неимоверно много. Сега си давам сметка какво огромно щастие съм имал в началото на моята кариера да общувам с тази световноизвестна звезда.

Малко известен е фактът, че в началото на кариерата си Леа пее на сцената на Сатирата и мечтае да стане актриса. Пътува из страната с Георги Парцалев и Енчо Багаров и събира много публика, понеже всички искат да видят излязлата от концлагер „зоза“ – така в ония години наричат „неблагонадеждните момичета“. Връщайки се в спомените си в ония години, Стоянка Мутафова прави може би най-точния портрет на Леа. Тя я определя като „прекрасна лъжкиня“.

Лъжите бяха нейните несбъднати мечти. Всекидневието не я задоволяваше. Градеше кули. Беше безстрашна във всичко. Ненаситна. Животът й беше очарование. Стоеше разголена пред нас, неподправена, без преструвки… Крайностите й бяха артистични. нямаме официално запознаване. От мига, в който се видяхме, си казахме „Здрасти!“ като познати от древни времена. От мен към нея и от нея към мен винаги „нещо“ е вървяло. Когато основахме Сатиричния театър през 1957 г., Леа пееше при нас с Енчо Багаров някаква сатирична песен. Мечтаеше да играе на сцената драматични роли. В последине си години ми казваше: „Трябва да изиграем нещо двете!“ Силна жена. И много харесвана беше. Всяка на нейно място би въртяла мъжете, но тя – не! Потъваше в любовта. Не си играеше с нея. Знаеше дълбоко да обича. Беше достойна в любовта – даваше и искаше. Не беше флиртаджийка. Носеха се приказки за нея… А тя беше сериозна, кристално чиста в любовта…

Това твърди Стоянка Мутафова. През същата 1957 г. Леа среща голямата си любов – певеца и композитора Еди Казасян, който е със седем години по-млад от нея; двамата поемат заедно през живота и така вървят цели 30 години. Изнасята концерти в цяла Западна Европа, Канада, Южна Америка и Близкия изток.

Лили Иванова вдигна голям шум около влизането си в легендарната парижка зала „Олимпия“, но е добре да си припомним, че много преди нея във френската столица е пяла и е била сравнявана с най-големите звезди на Мулен Руж и Фоли Бержер примата на суинга Леа Иванова.

Нейните песни французите и сега могат да чуят срещу 111 евро. Плочата Lea Ivanova and the Eddy Kazassian Combo се предлага във френски онлайн магазини. толкова години след смъртта на Леа и Еди песните им се продават на рекордно висока цена, като се има предвид колко от звездите на шансона нямат такъв късмет. Леа говори брилянтно френски, като истинска парижанка, но и още много други езици. През 20-те години на миналия век, когато живее с родителите си и сестра си в Истанбул, тя учи езика на Молиер в прочутия Роберт колеж. Съпругът й Еди също е завършил френски колеж. Затова голяма част от репертоара им е на този език.

Леа Иванова в „Еди Казасян Комбо“

В Париж Леа изживява кратък, но бурен роман с големия киноактьор и певец Ив Монтан. Французинът най-напред я чува по радиото, а после отива да я чуе на неин концерт и толкова силно е впечатлен от нейните изпълнения на шансони, че иска лично да се запознае с Леа. Не знам защо е била сама и къде е бил Еди тази вечер, бил ли е изобщо в Париж, но двамата с Ив Монтан се харесват буквално от пръв поглед, вечерят заедно в ресторанта на хотела и после той я изпраща до стаята й…

Ив Монтан

Чувал съм, че Ив Монтан й урежда концерти на сцената на прочутото парижко кабаре „Максим“. Леа взема поканата в ръце и отива в нашето Министерство на културата – такъв е редът в онези години. Там я приема един високопоставен чиновник на име Ангел Будев. „Защо се обръщате към мен?“, пита той. „А към кого? – пита го на свой ред ядосаната Леа. – Към “ Плод и зеленчук“ ли?“ „Може към „Плод и зеленчук“, отвръща й другарят Будев. В този момент големият стъклен пепелник от бюрото полита към него и се разбива на парченца в стената. „Вън! Веднага напуснете кабинета!“, неистово крещи фунционерът и се хвърля да вика милицията по „петолъчката“. /Така се наричат тогава строго секретните телефони на големците./

И до днес се разказва как по време на гостролите й в чужбина около Леа се тълпят известни личности – шоумени, принцове, милионери, бизнесмени… Това е истина.

Сред тези вини обожатели е и страшно популярният в миналото Гойко Митич – киноактьор от сръбски произход, който десетилетия наред се подвизаваше в приключенски илми за индианци, снимани в някогашната ГДР. През 60-те години на миналия век Леа е истинска звезда на естрадата в Берлин, целият град е облепен с нейни плакати. Всяка вечер я гледат 4000 души в прочутото вариете Фридрихщатпалас. Почти всеки ден тя дава интервюта или я снимат з вестници, списания, за телевизията, а киностудията „Дефа“ заснема филма „Леа от юг“. Именно там тя среща Гойко Митич.

Гойко Митич

Запознават ги… Апостол Карамитев, стар приятел на Еди и Леа от времето, когато се подвизават в бирхалето на хотел „България“. Карамитев участва в българо-гедерейска филмова продукция и там завързва познанство с брата-славянин Гойко Митич

Гойко подарява на Леа огромна кошница с кървавочервени рози и я кани да дойде на снимките на „Синовете на Великата мечка“. Историята се повтаря още шест пъти…

В онези години сравняват Леа със звездите на Мулен Руж и Фоли Бержер, с Катерина Валенте и Жозефина Бекер. Коя всъщност е тя? Днешните млади попизпълнители, които бързат да се нарекат звезди, още щом се качат на сцената, едва ли могат да повярват, че Леа се разгръща в пълния си блясък чак след 37-ата си година, и то в чужбина. И че ако не бе излязла от България, вероятно щеше да пее по ресторанти, барове и вариетета глупави песнички. По онова време естрадата у нас се смята за долнопробна музика и никой сериозен текстописец не се наема да пише за такива парчета. Ако попитате днес за Леа хората, които са я слушали на живо, те сигурно ще я асоциират само с „Чико от Порто Рико“ и „Джони Лекето“, пропускайки, че тя изпълнява великолепно целия репертоар на една Ела Фицджералд например.

И сигурно не знаят също, че чак през 1980 г. Радио София за пръв път пуска в ефира си песен на Леа, а в края на същата година тя записва втората си в България /и последна/ дългосвиреща плоча. Вече на 57 години. През 1966 г. Леа и Еди осъществяват една своя мечта – заминават за Щатите. В хотел „Дюн“ в Лас Вегас. Леа пее руски романси, френски шансони и американски парчета. Има и няколко професионални срещи с американските звезди Каунт Бейси, Майлс Дейвис, Хари Джеймс

Така че спокойно може да се каже, че тя е „Колумб на нашата попмузика в Щатите“. Двамата с Еди получават предложение да останат още цяла година, но отказват и на 2 май 1967 г. се връщат в България. Имат всичко – слава, пари, записани плочи, коли, но скитническият живот и носталгията вече започват ужасно да им тежат. Леа остава патриотка докрай въпреки забраните в родината. В шикозен хотел във Виена тя захвърля пред очите на собственика хонорара си и му заявява, че прекъсва работата си с него на мига, когато той си позволява да я лансира, за по-интересно, като бразилка.

Именно тя, великата Леа, изпя прекрасната „Песен за България“:

Пътнико свиден, пътнико млад,
тръгнал да видиш белия свят!
Дето минаваш, пей и мечтай,
но не забравяй родния край!
Че на света е само една, една
нашата мила родна страна!

След завръщането й от Америка в София й организират голям концерт. Билетите се разграбват за нула време. Но точно преди концерта тя губи гласа си. От голямото вълнение. Или от страх. Леа обаче излиза на сцената. Излиза и пее без глас – с шепот, с ръмжене, с речитатив. Но има нещо хипнотизиращо в нейното държание. Артистична певица. След нея всички останали са и продължават да бъдат певици, но не като нея. Говоря за артистизма. Леа може и да не е кой знае каква като глас, но като излиза на сцената, моментално грабва умовете.

Леа и Еди

След големия си концерт в София тя дава коктейл в Руския клуб, кэдето всички се забавляват до зори.

През целия си живот Леа раздава пари не само на близки, но и на непознати, щом разбира, че са изпаднали в беда, плаща сметките на всичките си компании, а когато става дума за пари, казва:

Не разбирам от финанси, питайте мъжа ми, арменеца.

Актьорът Климент Денчев при последното си завръщане в България, малко преди да почине в Канада, разказа една весела случка с Леа:

След като беше заснела поредното си шоу в едно предаване на Хачо Бояджиев, Леа заръчала на келнери от Руския клуб маса във формата на буквата „П“, фонтани от мезета и ракии, черни хайвери, сьомги, водки и уиски и само избрани хора. И ми казва: „Млади княже, пристигаш много добре облечен, ще посрещаш гостите.“ А тя беше с една лилава рокля, лилави перушини, намотани около шията, и едно цигаре – дълго, дълог… Хачо Бояджиев щастлив, шоуто върви и… пристига другарят Венелин Коцев с жена си. Венелин Коцев беше страшилището на България. За да разберете на какво приличаше той, трябва да гледате предаването на Слави Трифонов, който направо му е двойник. И Леа Иванова казва на жената на Венелин Коцев: „Йонке, защо аз на твоя Венко не му донеса един шапондер?!“ Коцеви питат: „Какво, шапондер ли?“ Леа щракна с пръсти и извика: „Арменец!“, и Еди Казаян пристига. Без церемонии Леа му смъкна перуката, нахлузи я на главата на Венелин Коцев и рече с това цигаре, дълго четири метра и половина: „Йонке, не е ли сладурче?“ Щях да умра. Рекох си: „Ей сега всичките отиваме в лагер!

Мнозина семейни приятели на Леа и Еди си спомнят, че през цялото им близо 30-годишно съжителство, той непрекъснато й изневерява. Даже по едно време започва да води любовниците си в апартамента и Леа ужасно страда от това. Но не споделя с никого мъката си. Като че ли точна за нея са написани музиката и тексът на една нейна песен: „Своите песни аз раздадох на вас, а тъгата си скрих“.

И в друга песен:

Знаех, че ще дойде този ден,
в който ще живееш ти без мен.
Всеки ще поеме своя друм.
Тръгвам си без шум…

С пословичното си чувство за хумор тя казва още:

Хората мислят, че съм щастлива, защото съм усмихната. А щом съм усмихната – какво пък! Може би наистина съм щастлива…

Най-добрата изпълнителка у нас на мексикански хитове от 50-те и 60-те години Снежана Кратовска си спомня, ча до последно Леа повтаря:

Еди е бижуто на моя живот. И комфортът на моя диван – да си седи и да си чете вестника. Изведох го в чужбина, дадох му бъдеще и ще го обичам до края!

Рокпевецът Ицо Петроф пък си спомня, че даже когато Еди се залюбва с така наречената Зоя Визона и тя ме ражда две деца, чувал Леа, вече болна, да му казва: „По празниците доведи децата вкъщи и им дай течен шоколад или торта, която Весето е направила за мен. Има достатъчно агнешко месо, за да ги нахраниш!“ В замяна на това получава злобни съскания от страна на майка им.

Чак когато Леа умира, Зоя успява да се омъжи за Еди и с децата се настаняват в нейния апартамент. Двамата наследяват и вилата в Луково, както и всичките й скъпи палта визони и маркови рокли.

В кингата си за Леа Еди признава, че не е заслужавал любовта й:

Тя стоеше винаги над „тези малки неща“, които аз често си позволявах – да се губя и разпилявам с дни. В такива моменти ме посрещаше весело, не ме питаше къде съм бил и не ставаше дума да я лъжа. Вярваше ми безусловно, прощаваше ми и беше права, че „малките неща“ няма да разрушат нашето единство.

За съжаление през целия й живот здравето й не е цветущо. Първият си инфаркт прекарва само на 33 години. След време получава инсулт и я оперират в Париж, но лявата й ръка остава изцяло парализирана. Еди разбира, че ако тя се раздели със сцената, животът й ще стане напълно безсмислен, и й организира концерт в огромния ресторант „София“.

Леа пее седнала в красив старинен стол, преметнала шал на обездвижената си ръка. Така пее и в Хелзинки, където двамата заминават след това. През 1985-та лекарите й откриват рак, но няколко месеца по-късно, на контролния преглед, установяват, че от болестта няма и следа. тя не може да си намери място от щастие и заминава за Карлово, за да изнесе концерт. „Днес имам голямо основание да ви изпея песента на Еди „Би трябвало да имам два живота“. Защото ги имам“ – съобщава Леа на публиката. Уви, само месец след това, на следващия контролен преглед, лекарят съобщава на Еди, че е открил рецидив, който бързо се развива.

Леа издъхва на 27 май 1986 г. в „Пирогов“, докато показва на лекарския екип видеофилм, посветен на нея.

Из „Големите любови на българските артисти, музиканти и художници“, Венелин Митев

Вижте още: ЦЕЛИЯТ СВЯТ НОСИ НА РЪЦЕ ТОДОР МАЗАРОВ, НО БЪЛГАРИЯ НЕ ГО ПРИЗНАВА