Видях се юноша, почти момче, в ниска селска църква. Като червени петна горяха пред старите икони тънки восъчни свещи.

Пъстроцветен венец окръжаваше всяко пламъче. Тъмно и мъжделиво беше в църквата.

Отпреде ми стоеше много народ. Все руси селски глави. От време на време те се полюляваха, навеждаха се и пак се вдигаха, подобно на узрели класове, когато летният вятър ги полъхне като тиха вълна.

Изведнъж някакъв човек се доближи изотзад и застана до мене.

Аз не се обърнах към него, но тутакси почувствах, че този човек е Исус.

В миг се усетих обзет от умиление, любопитство и страх. Все пак направих усилие над себе си… и погледнах своя съсед.

Лицето му приличаше на всички лица. Погледът насочен малко нагоре, съсредоточен и тих. Устните притворени, но не стиснати; горната устна отпочива върху долната. Брадата не твърде голяма, малко раздвоена. Ръцете прибрани, положени една върху друга, стоят неподвижни. Облеклото му – също като у всички.

„Какъв ти Христос!” – помислих в себе си. – „Такъв прост, нетърпимо прост човек! Не може да бъде!
Обърнах се на другата страна. Обаче не бях успял да откъсна поглед от този прост човек, когато отново ми се стори, че именно Христос стои до мене.

Направих повторно усилие над себе си и пак видях същото лице; същите обикновени, макар и непознати черти.

Внезапно се сепнах и дойдох на себе си. Едва тогава разбрах, че такова лице, лице приличащо на всички лица, именно то е лицето на Христа.

Вижте още: Не обичам умните, но неумеещи да чувстват хора – МАКСИМ ГОРКИ