— Нели, обещаваш ли да пазиш една моя тайна? — продължи тя, като клекна до мен и ме погледна с прелестните си очи така, че лошото ми настроение изведнъж се изпари, макар че имах основание да й се сърдя.

— Струва ли си да се пази в тайна? — запитах я вече не толкова сърдито.

— Да, и това ме тревожи, а трябва да го кажа. Искам да зная как трябва да постъпя. Днес Едгар Линтон поиска ръката ми и аз му дадох отговор. Преди да ти кажа дали отговорът ми беше положителен или отрицателен, искам да ми кажеш какво трябваше да отговоря.

— Наистина, госпожице Катрин, отде да зная аз? — рекох в отговор. — Във всеки случай, като имам предвид как се държахте днес следобед в негово присъствие, бих казала, че ще е по-разумно да му откажете. Понеже господин Едгар е поискал ръката ви след това, той трябва да е или безнадежден тъпак, или глупав смелчага.

— Ако говориш така, няма да ти кажа нищо друго — недоволно отвърна тя, като се изправи. — Дадох съгласието си, Нели. Хайде, по-скоро ми кажи дали съм сбъркала.

— Дадохте съгласието си? Тогава какъв смисъл има да говорим по въпроса? Дали сте дума и не можете да се отметнете.

— Но кажи ми дали трябваше да постъпя така. Кажи де! — рече тя с раздразнен тон; като търкаше ръцете си една в друга и се мръщеше.

— Има много неща, които трябва да се обсъдят, преди да се отговори по задоволителен начин на тоя въпрос — дълбокомислено отвърнах аз. — Първото и най-важното е дали обичате господин Едгар.

— Нима някой може да не го обича? Разбира се, че го обичам — отвърна тя.

Тогава я накарах да поведем следния разговор, като тя отговаряше на въпросите ми. За една девойка на двадесет и две години тоя подход не беше неуместен.

— Защо го обичате, госпожице Кати?

— Глупости! Обичам го и това е достатъчно.

— В никакъв случай. Трябва да кажете защо.

— Е добре, защото е хубав и приятен в компания.

— Лошо! — бе моята оценка.

— И понеже е млад и весел.

— Пак лошо.

— И понеже ме обича.

— Няма значение, щом става дума за това.

— И понеже ще бъде богат, а на мен ще ми бъде приятно да съм най-важната дама в цялата околност и ще се гордея да имам такъв съпруг.

— По-лошо от всичко друго. А сега кажете как го обичате.

— Както обича всеки човек. Ти си глупавичка, Нели.

— Ни най-малко. Отговорете!

— Обичам земята под нозете му и въздуха над главата му, и всичко, до което се докосва, и всяка дума, която изговаря. Обичам всеки израз на лицето му и всяко негово действие, и него самия напълно и изцяло. Стига ли това?

— И защо го обичате?

— Хайде, хайде, вие ме взехте на подбив. Това е чиста злоба. За мен този въпрос съвсем не е шега — рече младата жена, като се намръщи и извърна лице към огнището.

— Далеч съм от мисълта да се шегувам, госпожице Катрин — отвърнах аз. — Вие обичате господин Едгар, защото е и хубав, и млад, и весел, и богат, и защото ви обича. Последното обаче е без значение: вероятно щяхте да го обичате и без това условие, а когато и то е налице, не бихте го обичали, ако той не притежаваше споменатите четири достойнства.

— Не, разбира се, че не. В такъв случай щях само да го съжалявам, а може би да го мразя, ако беше грозен и недодялан.

— Но на тоя свят има още един-двама хубави и богати млади мъже, може би по-хубави и по-богати от него. Какво би ви попречило да обичате тях?

— Ако има такива, не съм ги срещала. Не съм виждала друг като Едгар.

— Може да видите някой от тях. Едгар няма да е всякога млад и хубав, а може и да не бъде винаги богат.

— В момента е такъв, а аз имам работа само с настоящето. Моля те да говориш разумно.

— Тогава това предрешава въпроса. Щом имате работа само с настоящето, вземете господин Линтон.

— Не искам разрешение от тебе — ще се омъжа за него. И все пак ти не ми каза дали постъпвам правилно.

— Напълно правилно, ако е редно хората да се женят само с оглед на настоящето. А сега хайде да чуем защо сте нещастна. Брат ви ще бъде доволен. Струва ми се, че старите Линтоновци няма да имат възражения. Вие ще напуснете един безреден и неудобен дом, за да влезете в почтена и богата къща. При това вие обичате Едгар и Едгар ви обича. Всичко това изглежда напълно в ред. Къде е пречката?

— Тук и тук — отвърна Катрин, докосвайки с една ръка челото си и полагайки другата върху гърдите си, — в зависимост от това, в кое от двете места се крие душата. Убедена съм в сърцето и в душата си, че не постъпвам правилно.

— Това е много странно. Нищо не разбирам.

— Ето тайната ми. Но не ми се присмивай и ще ти обясня всичко. Не мога ясно да го обясня, но ще ти дам известна представа какви чувства ме вълнуват.

Тя седна до мен. Лицето й доби още по-тъжен и сериозен вид, а сключените й ръце трепереха.

— Нели, никога ли не сънуваш странни сънища? — неочаквано рече тя, след като размисли няколко минути.

— Да, от време на време — отвърнах аз.

— И аз също. Случвало ми се е да сънувам сънища, които никога не съм могла да забравя и които промениха разбиранията ми. Те се просмукаха и проникнаха напълно в мен, като вино във вода, и промениха цвета на мислите ми. Ето един от тях. Ще ти го разкажа, но да не почнеш да се усмихваш, докато ти го разправям.

— Ех, недейте, госпожице Катрин — рекох й. — Достатъчно мрачни сме и без да сме викали духове и привидения, за да ни смущават. Хайде, хайде, бъдете весела, каквато сте по природа. Погледнете малкия Хертън! Той не сънува тъжни работи. Колко сладко се усмихва в съня си!

— Да! А баща му колко сладко ругае в самотата си! Навярно помниш времето, когато и той е бил като това бузесто дете — почти толкова малък и невинен като него. Както и да е, Нели, ще те заставя да ме изслушаш. Сънят ми не е дълъг, а аз не бих могла да бъда весела тая вечер.

— Не искам да ви слушам, не искам да ви слушам! — повторих набързо.

По онова време бях суеверна по отношение на сънищата, а и още съм такава. При това необичайната мрачност, изписана по лицето на Катрин, ме караше да се страхувам от нещо, което можеше да ми внуши пророчески мисли за някаква страшна катастрофа. Стана й неприятно, но тя не продължи. Привидно начевайки друга тема, след малко пак подхвана:

— Ако бях на небето, Нели, щях да бъда крайно нещастна.

— Защото не сте достойна да отидете там — отвърнах аз. — Всички грешници биха били нещастни в рая.

— Не за това. Веднъж сънувах, че съм там.

— Казах ви, че не желая да слушам сънищата ви, госпожице Катрин! Ще отида да си легна — отново я прекъснах.

Тя се засмя и ме задържа насила, защото понечих да стана от стола.

— Тоя не е кой знае какъв — рече тя. — Само исках да кажа, че небето не ми се стори да е мой дом и се съдрах да плача да се върна обратно на земята, а и ангелите тъй се ядосаха, че ме захвърлиха в средата на пустото поле, на върха на «Брулени хълмове», дето се събудих разплакана от радост. И този сън обяснява, както и другият, тайната ми. Не бива да се омъжа за Едгар Линтон, а и мястото ми не е раят; и ако оня проклет човек вътре не бе принизил дотолкова Хийтклиф, не бих и помислила за това. Унизително би било за мен да се омъжа за Хийтклиф сега, затова той никога няма да узнае колко много го обичам, и то не защото е красив, Нели, но защото по прилича на мен, отколкото аз самата. От каквото и да са направени душите ни, неговата и моята са еднакви, а тая на Линтон е толкова различна, колкото лунният лъч от мълнията или сланата от огъня.

Големите ми страдания на тоя свят са били страданията на Хийтклиф и аз наблюдавах и чувствувах всяко едно от тях още от самото начало. Великият смисъл на живота ми е той. Ако всичко друго загине, а той остане, аз пак бих продължавала да съществувам. Ако пък всичко друго остане, а той загине, вселената би станала страхотно чужда за мен и сякаш не бих била съставна част от нея. Любовта ми към Линтон е като листака на гората. Времето ще я промени — много добре съзнавам това, — тъй както зимата променя дърветата.

Любовта ми към Хийтклиф наподобява вековечните скали под повърхността — извор на малка видима радост, но необходима. Нели, аз съм Хийтклиф! Той винаги е в мислите ми — не толкова като извор на радост, както и аз самата не винаги се радвам на себе си, а като част от самата мен.

Из „Брулени хълмове“

редактор: Сияна Велева

Вижте още: ГАБРИЕЛ ГАРСИЯ МАРКЕС: Любовта е вечна, докато е жива