Знаеш, че се случва на другите. Съчувстваш им. Но вярваш, че никога няма да сполети и теб.

Писателката Петра Валин пристига на летище в северна Швеция с огромен куфар, кашон с храна и клетка с котката си. От таблоидите я гледа бившият й съпруг Андерш, който прекарва ваканцията си с двамата им синове и новата си любов. А Петра е на път към отдалечена хижа. Ще замества хижаря за три седмици и трябва само да посреща малобройните посетители.

Всъщност планът й е веднага да започне да пише „НОВАТА КНИГА“. А тя описва „мъката, причинена от предателството на най-близкия ти човек“.

Избрана за книга на годината в Швеция, „Нашата история“ е роман с автобиографични елементи. Мартина Хаг е болезнено откровена и извънредно правдиво е описала колко е страшно да бъдеш разлюбен. Подходът й е реалистичен, езикът изчистен. Без да е излишно сантиментална, тя предава цялата гама от чувства и мисли, които съпътстват една нежелана раздяла.

Книгата е задължително четиво за всяка жена, която е изгубила нишката на личното в кълбото на семейството си. Това е книга за това, как да „създадеш“ отново себе си, след като си бил част от връзка, която в един момент е ударила дъното. Как да се изправиш след такова силна скръб, заради която си нямал и най-малка идея как да продължиш с живота си.

Ако по скалата на чувствата радостта от женитбата може да се измери с десет, болката от развода е пет хиляди. Поне когато си изоставен.

Да те измами този, когото си смятал за най-близкия си човек на света – струва ти се, че ще се побъркаш, но болката от предателството е тази, която те кара да мислиш, че ще полудееш, че напълно ще откачиш. Искам да разкажа как оцеляваш, въпреки че пропадаш хиляди метри в бездната на мъката. Как ти се струва, че ще умреш, но оживяваш. Имах нужда да чуя тези думи стотици пъти. Всичко преминава, най-накрая свършва по някакъв неведом начин. Въпреки, че по пътя умира голяма част от теб.

В действителност днес няма нужда да ходя до офиса. Оставам у дома. Всъщност мога да спра да пиша книга. Ако Андерш се дразни от това, че работя, мога да се откажа. Ще пропиша отново, когато децата излетят от гнездото. Най-важно е семейството. То е на първо място в живота ми, всичко друго ще остане на заден план.

– Не, причината не е тази.
– Но тогава каква е? Андерш, умолявам те! Мога да се променя. Ще стана точно такава, каквато искаш да бъда.

Изпращам му смс със снимки на децата от детската площадка и от плажа, разказвам му какво сме правили през деня, опитвам се да правя с момчетата неща, които би одобрил. Но той не ми отговаря. Андерш напълно е прекъснал комуникацията с мен. Никога не вдига, когато му се обаждам по телефона. Не отговаря и на смс-ите – нито на угодническите, нито на обвинителните. Но на екрана на телефона виждам, че чете смс-ите. Нали се изписва: “Прочетено в 12:35.” Мъжът, до когото се събуждах всяка сутрин в продължение на петнайсет години, като гръм от ясно небе е решил, че вече не съществувам. Сякаш съм заличена от лицето на земята. А нима наистина съществувам, ако вече не съм част от семейството си? Започвам да усещам как очертанията на тялото ми се размиват, стават все по-неясни.

Но ние си обещахме да остареем заедно. Щяхме да си бъдем опора до края на живота си. Когато остареем, този, който още може да ходи, щеше да бута другия в инвалидната количка. Нима е възможно да захвърлиш един човек като някой вехт, износен шлифер и да продължиш живота си без него? Нима наистина е законно просто да си отидеш? Как е възможно да смяташ собственото си щастие за по-важно от това на децата си?

Той трябва да осъзнае, че се е побъркал. Нужно му е малко време, после ще разбере, че един баща не може да поставя себе си пред собствените си деца, и то така безогледно.

Тази година лятото е по-прекрасно от всякога, а на мен ми се ще вече да е свършило. Просто искам дните да се изнижат един подир друг. Не мога вечно да се чувствам така. Няма да издържа. Няма да го преживея. Прелиствам календара напред до януари и написвам: “Вече сигурно се чувствам малко по-добре”. Това е след половин година. Просто трябва да преживея някак си тези шест месеца, след това със сигурност ще се чувствам иначе.

Мисълта за Андерш все още ме кара да страдам. Но преди болката беше всепоглъщаща, не можех да извърна очи от нея, не ми даваше покой нито за миг, докато сега е по-меланхолична, като кротка, отзвучаваща печал и копнеж по децата, които ми липсват. Въздъхвам. Овладявям се. Децата си прекарват чудесно с баща си.

Обикновено, когато си сънувал кошмар и се събудиш, минават няколко секунди на ужас, преди да се успокоиш. Отпиваш малко вода от чашата. Усещаш как сърцето ти спира да бумти истерично и си отдъхваш: О, слава богу, било е само лош сън. После отново гушваш възглавницата и заспиваш. При мен нещата стоят точно наопаки. Пробуждам се спокойна от някой сън и изведнъж отгоре ми се стоварва реалността, моят живот. Събуждам се и попадам в един кошмар.

През последната година научих, че тревогата не е статично състояние. Тя е като щастието. Приижда на вълни. Дори когато имаш чувството, че ще умреш, можеш да изчакаш паническия страх да премине.

Вижте още: Статистиката сочи, че повечето смъртни продават душите си поради пет причини: секс, пари, власт, отмъщение и любов – РИШЕЛ МИЙД