Слънцето на август е размекнало асфалта под ремъка, от който идва този свистящ звук – хармонично мляскане и скърцане наедно. Свистенето е като песен и заедно с маранята изсипват цялата монотонност на сезона върху моята градина. На втори глас припява електрическият мотор. Достатъчно горещо е, дори в късния следобед. Дано не маносам зеленчука, но земята си иска влагата. Търси я. Сухо е и в устата ми, някак дори е солено, но ще пия довечера. Първо работата да свърша.

Обтегнатият ремък упорито завърта ролките на мотора и помпата, като ги прегръща в гумения си обръч. Електрическият двигател завърта всичко около себе си. Предава ватовете си на помпата. Нейният вакуум засмуква от дълбокото на герана жизнен сок, който потича по червото на маркуча и се пръска от другия му край, където с медна тел е завързан чорап, за да прецежда стихията на прииждащата вода. По този начин тя няма да отмие пръстта около корените на доматите. Една хитрина, която знам от дядо. Когато земята се напие, прехвърлям маркуча от вада във вада. Водната струя прескача над техните могилки от пръст. Те ми напомнят на гробове – тънки и дълги, под които сякаш лежат предците ми, също тънки и дълги. Не съм сякаш в зеленчуковата леха, а в гробище. Нека прилея за бог да прости.

Някъде между коридорите от високи колове на домати изниква дядо ми. Оглежда реколтата. По гумените му галоши се е насъбрала толкова кал, че му е мъчно да ходи, затова тътрузи краката си. Зад стареца израствам и аз. Може би съм на осем години, може и на десет. Не помня добре. Моите крака също тежат, затова и аз ги влача. Тежестта на полепналата кал прави мен и дядо ми еднакви в ходенето: аз – около осемгодишен и той – осемдесет. Отиваме към герана, за да спрем помпата и да изстържем земята от краката си, да не би да сраснем с нея. Мъчно, наистина мъчно се ходи така.

Дядо ми има навика да мълчи, когато е в градината. Но иначе е словоохотлив. Много ми говори за войната, той е ходил там и обичам да го разпитвам за това. Един въпрос отдавна искам да му задам и решавам, че сега е моментът. Питам го без свян, типично за дете на моята възраст – дядо, убивал ли си хора, кога си бил на война. Мълчи. В тази минута на покой, когато и моторът на помпата вече не скърца, от курника се разнася кудкудеч и кокоша паника. През разкривената му вратичка излиза баба ми, хванала за краката една кокошка. Хайде, вика тя на дядо, да я колиш, че да я оскубя. Старецът я поглежда в първия момент начумерено, а след това някакъв уплах смекчава сивкавите му очи – зениците им някога са били сини, но сълзите са отмили цвета им. Ти, ти я заколи, че аз още имам работа из градината. Баба се цупи, но откача сатъра от куката над външната мивка и се отправя към лобното място – на пътя зад къщата.

Дядо продължава да мълчи. Сякаш моят въпрос остава незададен. Питам го отново същото нещо за войната. Въпросът увисва в тишината на август. Дядо ми се прави на разсеян, но след краткото мълчание бавно и с дълги паузи заговаря. Веднъж, като юноша, по-голям бях от теб, доста по-голям, сънувах как убивам. Не помня друго от съня, но ми хареса. Като пораснах още, започнах да коля животни. Станах касапина на селото – викаха ме къде-що имаше да се коли. По Коледа се случваше да обиколя селото и да вляза в почти всяка къща, за да видя сметката на някой шопар. Хубаво ми беше, обичах да се цапам с кръв, знаеш ли как мирише кръвта? Дядо ми си наквасва ръката в кофата с кладенчова вода и отрива длан в острието на мотиката. На помириши, на желязо дъха, нали. Така и кръвта мирише. Обичах тази миризма на желязо… И дойде войната. Отидох на фронта с голямо нетърпение. Исках да застрелям някого. Омръзна ми само животни да коля. Исках и човек да убия. Както в съня си. Мерак ми беше.

Аз стоя пред дядо малко изплашен. Не очаквам да ми говори такива страхотии. Готов съм за кратък отговор от него – просто да или не. Кръв – като я видя и ми става лошо, всеки момент може да ми се завие свят само от мисълта за нея. Не ми стига това, ами ми обяснява и как мирише. Сякаш нещо в стомаха ми се разшава…

Там на фронта ми дадоха ботуши, шинел, паласки, една такава шапка – дядо ми очертава с ръце някакви странни форми около главата си – дадоха ми и пушка, карабина. Как й викаха, нещо като манхер, маниер… не помня (по-късно ще разбера, че е имал предвид „Манлихер“). Къде бяхме, също не помня, ама страшно беше от тътена на взривовете. Аз бях редник тогава (не разбирам с каква важност е, но някак ми е гордо – дядо ми е бил редник). Изпратиха ни да разузнаем. Беше късно, някъде към три часа вечерта, ти по това време спиш, нали – дядо ми се шегува – когато аз и още няколко войници като мен тръгнахме (става ми някак мъчно, че е имало още като него, искам да кажа, че не е бил единственият редник; гордостта ми някак загорчава). И стигнахме до позициите на неприятеля. Нещо се забавихме и беше започнало да светлее. Трябваше да се изпокрием из шубраците, за да не ни видят и заловят. Можехме само да чакаме нощта, че да се върнем при нашите. Кой където намери, там се скри. Аз се шмугнах в гъстаците на едни храсти и зачаках сам. Беше съмнало, когато покрай моето скривалище минаха чужди, от враговете. Сигурно бяха седмина-осмина. Много по-назад от тях вървеше още един, самичък. Познах, че е офицер. Викам си, сега ми е паднало. Изчаках го само да мине покрай моето скривалище и щом му видях гърба, изскочих. Бях на няколко разкрача от него и точно да стрелям в гърба му, когато пушката ми засече. Не искаше да стреля пущината – щтрак-щтрак… Няколко пъти се мъчих да гръмна, ама… Карабината засече. И онзи като се обърна… Двамата замръзнахме на място. Щракнах още два-три пъти спусъка на моята пушка, ама не гръмна. И го гледам онзи се готви да ме застреля. Викам си – до тука беше, Михаиле, убиха те… Но онзи не стреля, а само ме гледа в очите. И аз го гледам в неговите. Нещо в тях започна да блещука, да присветва. И забравих за пушката, забравих, че и нож имам. Стоя парализиран и чакам изстрела на онзи. Колко време се е минало, не знам, но локвичка изби под краката му. Малкият къс земя около подметките на онзи овлажня. В първия момент не разбрах що за чудо е това. Сякаш бликваше някакъв извор пред нас двамата – неясната жертва и незнайния убиец. После забелязах тъмните ивици по крачолите на офицера, които тръгваха някъде отгоре, от слабините му. Беше се напикал.

Дядо ми замлъква, защото баба се връща пред къщата със суровия труп на кокошката – гол и изкормен. Птицата ще се превърне в малко удоволствие за стомасите ни – след много малко. Баба сяда на масата под чардака, разпилява пакет с ориз и започва да го чопли, за да отдели зрънцата от камъчетата – малки надгробни паметници, които някога ще се състоят. А историята, кой кого е убил, само мога да се досещам, понеже дядо е тук пред мен. Жив е. Той се обръща към градината и тръгва към края на дебелия маркуч, който е спрял да бълва кладенчов сок. Вече не е толкова усилно и задушно както преди малко. От герана лъха хладина. Дядо стига до крайната леха и вдига устата на маркуча, за да го навие. От чорапа, привързан в края му, се изцеждат последни струи вода, които чертаят по пръстта резки от мимолетна влага. Старецът ми се усмихва и ляга успоредно на вадите, като става една от тях.

Време е да приключвам с работата в градината, трябва да утоля жаждата си. Шишето с ракия се изстудява в кладенеца. Надвесвам се над него и във водното му око се удвоявам. Така мога и с ръка да стигна бутилката.

liternet

Вижте още: ГЕОРГИ ГОСПОДИНОВ: Божури и Незабравки