Мигел де Унамуно е човек, надарен с неутолима жажда за знание и неспокойствие на духа, който постоянно търси и желае да си обясни весички въпроси на битието: непримирим е към насилието и несправедливостта, ненавижда лъжата и лицемерието, смята че „истината е това, което ни кара да живеем, а не това, което ни кара да мислим.“ Така в стремежа си да отгатне тайната на човешкия живот той стига до прозрението за „трагичното чувство за живота“, за вечната мъка и тъга, които са негов пъровизточник.

Мигел де Унамуно подлага всичко на съмнение и изпитание, преди да изрече свое мнение, измъчван от трагичното желание да надмогне смъртта, да надникне в кладенеца на чудесното и едновременно загадъчоното, да направи действителността по-разбираема и по-приемлива за човека. Особен интерес представлява кратката му повест „Свети Мануел Добрия, Мъченик“, където съвсем сбито и съсредоточено, по възхитителен начин е предал своето метафизично и поетично мислен.

Не бива да отдаваме значение нито на това, което някой иска да каже, нито на това, което казва, без да иска. А най-лошият от всички пороци е безполезното мислене. Безполезно мислене е да мислиш, за да не вършиш нищо, или да мислиш прекалено много върху това, което е свършено, а не върху това, което трябва да се свърши. Станалото – станало, за друго се залавяй, защото няма по-лошо от угризение без изкупление. Действай! Действай!

Мъртвороденото дете, или което умира новородено, и самоубийството, за мене са едни от най-ужасните загадки: дете на разпятие!

Истината ли? Истината е навярно нещо ужасно, нещо непоносимо, нещо смъртоносно, простите люде не биха могли да живеят с нея. Истинската религия ли? Всички религии са истински, доколкото карат людете, които ги изповядват да живеят благоверно, доколкото ги утешават, че е трябвало да се родят, за да умрат, а за всеки народ най-истинска е неговата религия, религията, която го е създала. А моята? Моята е да се утешавам, утешавайки другите, макар и утехата, която им давам, за мене да не е утеха.

А те, хората, наистина ли вярват? Вярват, без да искат, по навик, по традиция. И не бива да ги събуждаме. Нека живеят в сиромашията си от болки, за да не си спечелят богатство от мъки. Блажени са нищите духом!

Религията не може да разрешава икономическите и политическите противоречия на този свят. Господ е дал тези противоречия на хората да се препират за ях. Нека хората мислят и действат, както намират за добре, само и само да се утешават, че са се родили, да живеят колкото се може по-доволни с измамата, че всичко това има някаква цел. Аз не съм тук, за да подчинявам бедните на богатите, нито пък да държа проповеди на богатите да се подчиняват на бедните. Смирение и състрадание у всички и за всички. Защото и богатият трябва да се смири с богатството и с живота си, а и бедният трябва да изпитва състрадание към богатия. Нека създадат едно ново общество, в което няма да има ни богати, ни бедни, в което богатството ще бъде разпределено справедливо, в което всичко ще бъде на всички. И какво? Не ти ли се струва че общото благополучие ще предизвика още по-силно отвращението от живота?

Вече е казал един велик богослов на испанската апостолическа и католическа църква, вече е казал великият богослов в „Животът е сън“, вече го е казал: „Най-голямото престъпление на човека е, че се е родил.“ Това е нашият грях: че сме се родили. А той лекува ли се? Да, накрая сънят се изцелява… накрая животът се изцелява…накрая с кръста се свършва… И както е казал Калдерон, доброто дело и добрата лъжа дори насън не се губят.

За едно дете да вярва е все едно да сънува. И за един народ.

Има два вида опасни и вредни хора: едните, вярващи в задгробния живот, във възкресението на мъртвите, измъчват досущ като инквизитори останалите и ги карат да презират този кратковременен живот, за да си спечелят отвъдния, а другите вярват само в този. Но вярвайки само в този свят, те се надяват на някакво бъдещо общество и се мъчат да отнемат на хората утехата да вярват в друг свят… Така че трябва да се направи тъй, че хората да живеят със заблудата си.

Ето ме тук, в това приветливо кътче на морския бряг, в полите на планината, която се оглежда в морето; тук, където никой не ме познава, нито пък аз, хвала богу, познавам някого. Дойдох, бягайки от обществото на така наречените ближни или себеподобни, търсейки близостта на морските вълни и на дърветата, чиито листа скоро ще се запремятат както вълните. Доведе ме един нов пристъп на човекомразие или по-скоро на страх от хората, защото от хората повече се боя, отколкото ги мразя. Събуди се у мене оная окаяна способност да виждам глупостта и да не мога да я понасям. Макар че според мене тя не се вижда, а се чува; не се вижда глупостта, а се чуват глупостите, които всеки ден непростимо бълват стари и млади, глупави и умни. Понеже тъкмо минаващите за умни вършат и приказват най-много глупости. Макар че най-глупав е този човек, който умира, без да извърши ли каже нито една глупост.

Да обичаш значи да изпитваш болка, и ако телата се свързват чрез насладата, душите се свързват чрез болката.

Вижте още: Общественото мнение е нищожен тиранин сравнение с личното – ХЕНРИ ДЕЙВИД ТОРО