Португалският поет Франсишку ди Са ди Миранда е роден през 1491 и с поезията си доказва, че това, което терзае човешкото сърце е непреходно и валидно за всяко време и всяка епоха.

Огрява слънце птиците сънливи
в сезона, в който вече студ настава,
дъждът неспирен скърби ми навява
наместо бодра песен с ритми живи.

Неща нетрайни, вечно променливи,
кое сърце на вас се доверява?
Минава време, ден след ден минава,
от кораб в буря по-неустойчиви.

Видях аз мрачини, цветя цъфтяха,
видях води, съзрях треви зелени,
за обич всички птици тук ми пяха.

Немеят сухи вейки, но промени
ще ги залеят пак със багри нови,
възкръсва всичко и това ме трови.

Надеждата ми е сразена…

Надеждата ми е сразена
и виждам — всичко се руши.
Смъртта всред пустата вселена
едничка ще ме утеши.

Защо с надежда чакам дните —
безсмислена и празна тя е.
Във нея впивам аз очите,
а зло и смърт ми тя вещае.

Изчезва всякаква надежда.
Животът — вечен водовърт.
И в него всичко е, изглежда,
само рождение — и смърт.

В терзания жестоки, в болка дива…

В терзания жестоки, в болка дива,
в страдание, от нищо несмекчено,
смъртта си аз зова, но тя надменно
над моите молитви се присмива.

Да виждаш как развръзката щастлива
изплъзва ти се пак — и неотменно
скръбта държи в клещи сърцето тленно, —
би казал, че светът е лудост жива!

Виновни са единствено очите,
но моите — на север и на юг
съзират призраци в далечините.

Видения, макар и да сте тук,
не сте същински, щом не си личите,
и само аз ви виждам — никой друг!

Затулва слух дори змията гладна…

Затулва слух дори змията гладна
пред мамещата флейта на факир,
а аз сега напразно търся мир
и искам в изнемога да припадна.
Ала дори морякът изкусен
избягва, знам, сирените неверни.
А аз не се опазих в оня ден,
щом името ви прозвуча пред мен —
душата и живота ми почерни.

фотографии: ©Mickael Renovatio

Вижте още: Заменям живота си за най-детската илюзия – ЛЕОН ДЕ ГРЕЙФ