ТАНХОЙЗЕР

Не ме докосвайте, макар да съм докоснат вече,
не ме докосвайте.
Аз помня как сред мъжделивата позлата,
във пещерата си,
разплакана онази разпиляна вечер,
Венера ме целуна на сбогуване,
целуна ме
и аз

излязох.

Аз помня
онзи мъртъв ден,
когато осъзнах заплахата
в един изригващ миг,
наричан твърде често
„сладостен“.
В безвремието
подир този миг
дочух
как моите души
заплакаха.
Върни ни, казваха ми те,
върни ни, молим те. Не искаме
да те оставяме.

И аз последвах гласовете им – и гласовете
ме последваха
през глухи омагьосващи гори,
където клонките прекършени
кървят и стенат,
прибавяха се нови гласове
и после
всички те изчезнаха.
И после всички те
се сгромолясаха връз мене.

Не ме докосвайте, крещях,
не ме докосвайте,
аз вече нямам как
да бъда недокоснат.
Къде съм, как
дойдохме тук? Къде
отивате?
Така обратна е съдбата ни,
така объркана е болката,
недейте,
оставете ме,
не ме оставяйте, не ме оставяйте.
Не знаех, че
и любовта
убива.

Запомних
часовете на смъртта,
през часовете на живота ми
избродени,
знам как
любовните ми дни умираха,
как съм умирал
аз тогава.
Привикнах и с мълчанието на бликащата кръв,
и със скимтежа
на кръвта затворена,
добре,
сега и вас ви чух –
научил съм,
каквото има да се научава.

Ще се съвзема
и с един-единствен глас
ще си вървим обратно,
забравихте го,
спял,
ще го спася,
у мене е,
през дефилета и през пущинаци ще го преведа
до пещерата,
през области,
обвити от смарагдова мъгла,
като
в съновидение,

където зная –

и сънят убива.

Като се приберем със шепота,
ще сритам оня некадърник,
който хърка до богинята,

ще го заколя,

ще съм коленичил,

за изневярата си
получавам

ПРОШКА

– тогава се върнете, ако искате,
примамвайте ме,
говорете,
викайте,
ала сега,
сега не ме докосвайте.

Не ме докосвайте.

снимки: ©Adipocere

Вижте още: БОРИС ХРИСТОВ: Август