Това, което най-често наричаме любов, всъщност е стратегия на егото да избегне капитулация…

В този смисъл, испанският език е най-откровен. „Тe quiero“ значи едновременно „Обичам те” и „Искам те”.

За егото „Искам“ и „Обичам“ е едно и също. При истинската любов обаче няма „искам”. При нея отсъства желанието да притежаваш или променяш партньора си.

Егото решава, че харесва някой и го прави специален. Прави го свой „спасител“. Използва го, за да прикрие постоянното си неудовлетворение, чувството за „недостатъчност”, гнева и омразата, които са скрити в него.

Затова, когато егото каже „Обичам го”, то всъщност се опитва да прикрие отрицателните чувства, които винаги го съпровождат: чувството за неудовлетвореност, за нещастие, за безполезност. И макар за кратко, тази илюзия като че ли работи…

Идва момент обаче, когато несъзнателно, човекът, когото сме направили специален в очите си, се проваля във функцията си да прикрива болката ни, омразата, неудовлетвореността или нещастието ни, безполезността и непълнотата ни.

Тогава на повърхността излиза чувството, което прикриваме, проектира се върху нашия избраник, за когото сме мислили, че ще ни „спаси”. И внезапно любовта се превръща в омраза.

Егото не осъзнава, че тази омраза е проекция на болката, която е потискало и прикривало. Егото вярва, че другият е виновен за нея. А откъде идва болката? Откъде идва пустотата? От липсата на връзка с теб самия…

Някои хора имат много връзки. Те се влюбват и разделят. Много пъти. И обичат за кратко.

Защото никой не може постоянно да прикрива болката ни. Никой не може да ни запълни липсите в самите нас.

Изходът е в капитулацията. Егото капитулира. Защото сме направили следващата стъпка. Защото сме прогледнали.

Това е спонтанен, вътрешен мир, тишина и чувство, че наистина си жив. Този вътрешен покой е това, което е нашата същност. Той е това, което сме търсили в обекта на нашите чувства. То и е това, което е в нас самите.

Следва: Интелигентният човек остава винаги неустановен – ОШО