Никълъс Спаркс е американски автор на редица бестселъри в целия свят. Писателят пише романи с теми свързани с християнството, любовта и вярата като досега е издал 15 книги. По едни от най-известните книги на автора са направени и филми – Писмо в бутилка, Незабравимата, Тетрадката, Нощи в Роданте, С дъх на канела и Последна песен.

Тези, които виждат право в сърцето ни, невинаги са тези, които забелязваме от пръв поглед… Но любовта често е там, където най-малко очакваме да я намерим…

Срещнах го в един старчески дом. Той беше на 80 години, но настояваше да закусва всяка сутрин със жена си. Когато го попитах, тя защо е в старчески дом, ми отговори, че е болна от Алцхаймер. Попитах го, тя дали се тревожи, ако той не дойде за закуска.
– Тя вече не помни. Вече не ме познава. От пет години не знае кой съм.
– А ти защо продължаваш да идваш след като не те помни – попитах учуден. Мъжът се усмихна, стисна леко ръката ми и каза:
– Тя не знае кой съм, но аз знам коя е тя…!

Колкото повече е любовта, толкова по-голяма е трагедията, когато тя свърши.

Когато устните и докоснаха мойте, осъзнах, че дори да живея 100 години, дори да видя всички страни по света, нищо няма да е така прекрасно като мига, в който за пръв път целунах момичето на мечтите си. И разбрах, че любовта ми ще е вечна.

Седим мълчаливо и наблюдаваме света около нас. Отне ни цял живот, за да се научим да правим това. Изглежда само старите хора умеят да седят един до друг, да не си говорят и въпреки това да се чувстват щастливи.

Младите, забързани и нетърпеливи, винаги се чувстват длъжни да нарушат мълчанието. И напразно, защото тишината е съвършена. Тишината е свещена. Тя сближава хората, защото само онези, на които им е хубаво един с друг, могат да седят заедно, без да разговарят. Просто един парадокс.

Няма значение къде се намираме. Луната никога не е по-голяма от палеца ти.

– Защо си толкова убеден, че ще ме видиш отново, животът може да не ни срещне пак. След години ти може да си на единия край на света, а аз – на другия. Можем да се озовем и в един град, но ти да минеш по десния тротоар, а аз – по левия, взирайки се във витрините, претрупани с шоколад.

– Единственото, което знам, е, че винаги срещаме отново хората, които сме обичали преди, виждаме ги… поне още веднъж.

– Ти и аз ще се намираме във всеки живот, нали?

– Ще бъде трудно, не обещавам, но ще те търся във всеки следващ живот. Да, в някои не ще те намирам, но пък в други ще бъдеш любовта на живота ми…

Те се караха постоянно. Всъщност почти никога не се разбираха. Но имаше едно нещо, което ги свързваше – умираха един за друг.

Има моменти, когато ми се иска да върна времето назад и да премахна тъгата, но имам чувството, че заедно с нея ще си отиде и радостта. Затова приемам спомените си такива каквито са и ги оставям да ме водят винаги когато имам тази възможност.

Странно е, но забелязали ли сте, че колкото по-специално е нещо, толкова повече хората го приемат за даденост? Сякаш си мислят, че то никога няма да се промени…

Ще срещнеш хора, които винаги ще казват правилните неща в правилния момент. Но най-накрая ще ги съдиш по делата им. Делата, не думите, са това, което има значение.

Понякога трябва да се разделиш с хората, които обичаш. Но това не означава, че ги обичаш по-малко. Понякога е даже обратното – обичаш ги още повече.

Най-добрата любов е онази, която събужда душата и ни тласка да достигаме повече. Онази, която разпалва огън в нашите сърца и носи мир в умовете ни.

Аз съм обикновен човек с обикновени мисли и водих обикновен живот. Няма паметници, издигнати в моя чест и името ми вероятно скоро ще бъде забравено, но аз обичах един друг човек с цялото си сърце и душа и за мен това винаги е било достатъчно.

И научих онова, което знае всяко дете. Че животът ни е просто съвкупност от отделни малки животи, всеки с дължината на един ден. Че всеки ден ние трябва да откриваме красотата на цветята и поезията и да говорим на птиците. Че денят, през който сме се радвали на мечтите си, на залезите и прохладните ветрове, не е пропилян.

И най-важното – аз научих, че смисълът на живота е да седиш на някоя пейка край древна река, положил ръка върху коляното на любима жена.

Любовта е като вятъра. Не можеш да я видиш, но можеш да я почувстваш.

Любовта означава, че те е грижа за щастието на другия повече, отколкото за твоето собствено, без значение колко болезнени избори трябва да направиш.

Нищо, което си струва, не е лесно. Помни това!

Не мисли, че няма втори шанс. Животът винаги ти предлага втори шанс… Той се нарича утре.

Вижте още: Един мъж струва, колкото струва думата му, не колкото има в джоба си