Хранителните разстройства са с най-висок процент на фатален изход от всички психични разстройства, а според Световната асоциация по хранителни разстройства, на всеки час в Щатите някой умира по тази причина. Близо 20 милиона жени и 10 милиона мъже само в САЩ страдат от хранителни разстройства, което означава, че дори вие да не сте засегнати, шансът да познавате някой, който е засегнат, е огромен. Без значение колко разумен и логичномислещ е даден човек.

Понякога да бъде слаб може да се окаже най-важното нещо в живота му, заради което да проверява безброй пъти какво ще има за вечеря и да пресмята колко време ще му е необходимо да изгори поетите калории. Дори и да е наясно с проблема и да може да пази самообладание, се случва да се подхлъзне по тънкия лед и да стане обсебен от идея, за която не е предполагал, че ще му повлияе толкова силно.

Анорексията не е трупане на житейски опит. Тя не показва какво има наистина значение, нито учи как да обичаме. Не е привлекателна и не може да бъде излекувана само с добрите намерения на нашите близки. Именно защото темата е трудна за разбиране, е необходима доза тактичност при разгръщането й.

Ето защо и филмът „До кост“ извървява не-лек път до големия екран. Дебютът му на 14 юли 2017 година отнема години за осигуряване на финансиране, макар че сценаристът и режисьорът му Марти Ноксън е известна във филмовата индустрия.

Нейната нова творба „До кост“ разказва историята на млада анорексичка, художничка, на име Елън, която прекарва голяма част от тийнейджърските си години, подложена на различни възстановителни програми. След всички режими, на които е подложена, на 20-годишна възраст се оказва, че все още страда от хранително разстройство. Нейното дисфункционално семейство, в опитите си да й помогне, я праща в дом за младежи, ръководен от д-р Бекъм, изигран от очарователния Киану Рийвс.

По-голямата част от сюжета се развива в този дом, където Елън среща единственото момче там – Люк, и заедно изживяват своите тийн-романси. Вместо да представи темата за анорексията по мрачен и значим начин, филмът на Ноксън се опитва да разведри настроението на зрителите. Черният хумор, използван в умерени дози, доказва, че дори в ситуацията, в която са представени героите, те все още могат да се шегуват със себе си. Те са истински, а не напудрени или прекалено мрачни.

„До кост“ навлиза още по-дълбоко в темата за анорексията, като показва, че това не е само личен избор или още по-малко суетност. Елън постоянно се опитва да увери близките си, че държи нещата под контрол. Това е и съществен елемент при хранителните разстройства – страдащият е уверен, че е добре и че се справя със ситуацията. В действителност няма как да контролираш състояние, което те противопоставя толкова очевидно на нежеланието за живот. Филмът също така отразява влиянието на анорексията върху близките на този, който е засегнат. Всички близки на Елън – втората й майка, доведената й сестра, биологичната й майка, искат да я видят възстановена. Тяхното отчаяние тихо се прокрадва зад образа им на силни и подкрепящи близки.

„До кост“ не дава прям отговор на въпроса, който всеки си задава наум, а именно “Защо Елън просто не се храни?”. Дали заради обърканото си семейство? Вечното отсъствие на баща й? Или защото иска да се сгуши в майка си и да бъде хранена отново като малко дете? Зрителят така и не получава един-единствен отговор. Често причината човек да стане анорексик е комплексна.

Но дори и някои да смятат, че към темата във филма се е подходило тактично и умерено, други са разтревожени от факта, че действителността не е представена подходящо – не само заради показването на болестно слаби хора, но и заради начина, по който филмът разкрива как героите биват обгрижвани от близките си.

Д-р Мелиса Нишвала, клиничен директор в служба за хранителни разстройства, споделя, че няма как създателите на филма и документалистите да представят образа на анорексията, без да засегнат по-чувствителните зрители:

Хората, страдащи от анорексия невроза, често изпитват силен глад за себедоказване – да бъдат най-добрите студенти, да бъдат най-високо ценени, да бъдат най-слаби. Всеки филм, опитващ се да изобрази визуално анорексията, може да подбуди отново търсенето на усещането за глад.

Още с излизането на трейлъра на филма критиците заявяват, че се съдържат смущаващи сцени, които могат да навредят на възстановяващите се от анорексия. Вдъхновен от собствените преживявания на сценаристката, „До кост“ не може да избегне фактът, че ще окаже влияние на тези, които се борят с болестта.

Но за хората, които са хванати в лапите на анорексията, винаги ще има подбудител, който ще е тяхното оправдание да не могат да се измъкнат. Няма как всеки да бъде опазен. В обществото идеята за слабо тяло е обсебваща – и за съжаление, в „До кост“ няма уникални или невиждани неща, които потенциалните засегнати да не могат да открият другаде.

Така че въпросът остава следният: дали историите за възстановителния процес във филма си струва да бъдат представени или ще причинят вреда на тези, засегнати от това нездравословно и опасно състояние.

Няма как да се избегне и фактът, че филмът представя една спокойна среда. По-младата публика го вижда дори прекалено бляскав. Елън е уверена и красива, а през целия филм няма нищо толкова смущаващо или отвратително, което да се доближи до ужаса на заболяването й.

„До кост“ не представя и отблъскващи образи или сцени, а вместо това показва сюрреалистични моменти на фона на вдъхновяващо музика – нещо като театър, разиграван от ученици в гимназията.

Също така изглежда, че е изключително лесно за някой, страдащ от хранително разстройство да го преодолее. В края на филма Елън получава видение за собственото си измършавяло тяло, застинало в емрионална поза в пустошта и от това видение тя разбира, че е преодоляла разстройството си. Можем само да се надяваме, че останалата част от филма е успяла да изпълни мисията си и да докаже, че дори човек да осъзнае проблема си и да иска да се възстанови, пътят никак не е лесен.

Проблемът е, че анорексията е сериозно психично заболяване, а не фаза от юношеството. Човек не се измъква от нея, когато стане на определена възраст, макар че повечето образи на анорексици в киното и поп-културата са в техните двадесет. Преобладаващата част от анорексиците са в зряла възраст, някои дори и над 50 годишна възраст.
Може би най-голямата грешка на филма е, че не обръща много внимание на психологическата страна на проблемът анорексия. Не се задълбава в мислите на Елън, а по-скоро се акцентира на изграждането на взаимоотношенията й с Люк. Нито се отговаря на въпроса защо жени като Елън се самонаказват с нещастието си.

В обществото голям проблем е задълбоченото вглеждане в известните личности и как те изглеждат след като родят. Още от малки на момичетата се втълпява как ТРЯБВА да изглеждат.

За да се представи анорексията във филми като този трябва да се засегне и темата как са ни учили да гледаме на телесното тегло. Непрестанно около нас се фокусира вниманието как изглеждат жените и непрекъснато се определя как да изглеждат. Хранителните разстройства не са просто психични заболявания, но и проблем на обществото като цяло.

Живеем в свят, в който на анорексията се гледа като на нещо лошо, но в същото време има своите последователи, които пропагандират слабото тяло като здраво и желано. Когато чонек е обсебен от начина си на хранене, независимо дали не изпитва желание да се храни или прекалява с бургерите и колата, трябва да е наясно, че има проблем.

Експертите по психично здраве предупреждават за нарастващият брой последователи на „чистото хранене“, което увеличава броя на тийнейджърите, които са болестно слаби и поставя живота им пред риск.

Всяка тема, която е представена по начин, който ще повлияе на уязвима група от хора, трябва да бъде разглеждана с внимание – независимо дали става дума за блогър, който представя здравословните си смутита като единственото необходимо нещо за организма, или за филм, който разгръща темата за анорексията, но не достатъчно, за да разкрие и отвратителната й страна.

Ако целта на филма „До кост“ е била да хвърли поглед върху болестта анорексия с внимателно отношение към младата публика, то тази цел не е изпълнена. Само наполовина се е справил със задачата да представи сложността на живота с психично разстройство.

Вижте още: ДЖЕСИКА ЧАСТЕЙН КАТО “MISS SLOANE” ИЛИ ЕДИН ОЖЕСТОЧЕН ВАШИНГТОНСКИ ЛОБИСТ