И ние питаме и питаме,
докато шепа пръст
не затвори устата ни —
но отговор ли е това?
Хайнрих Хайне, „Лазар“ (1854 г.)

Като изключим децата (които не знаят достатъчно, така че да не задават важните въпроси), малцина от нас отделят достатъчно време на това да се чудят, защо природата е такава, каквато е; откъде се е взел космосът или дали винаги е бил тук; дали някой ден времето ще потече наобратно и следствията ще предшестват причините; или дали има граници на това, което хората могат да научат.

Дори има деца — познавам някои от тях, — които искат да знаят, как изглежда една черна дупка; каква е най-малката частица на материята; защо си спомняме миналото, а не бъдещето; и защо има вселена.

От време на време имам късмета да преподавам на деца от детската градина или на първокласници. Много от тях са родени учени — макар и със силно развито удивление и по-слабо застъпен скептицизъм. Те са любопитни и с енергичен интелект. От тях просто извират провокативни и проникновени въпроси. Демонстрират огромен ентусиазъм. Упорито ми задават едни и същи въпроси. Никога не са чували за понятието „глупав въпрос“.

Но когато говоря на ученици от последните гимназиални класове, откривам нещо различно. Те запаметяват „факти“. Само че радостта от откритието и животът зад тези факти вече до голяма степен са ги напуснали. Загубили са голяма част от удивлението, а не са придобили много скептицизъм. Тревожат се да не зададат „глупави“ въпроси; готови са да приемат неадекватни отговори; не поставят упорито едни и същи въпроси; стаята е пълна с насочени настрани погледи, които във всяка една секунда търсят одобрението на околните. Идват в клас с написани на лист хартия въпроси, които тайничко проверяват. Чакат реда си и не обръщат никакво внимание на това в каква дискусия са били въвлечени техните съученици.

Нещо се е случило между първи и дванадесети клас и не става въпрос само за пубертета. Предполагам, че отчасти се дължи на натиска, който упражнява средата — да не надминаваш околните в нищо, освен в спорта; отчасти на това, че обществото ни учи на краткосрочни удовлетворения; отчасти на убеждението, че науката и математиката няма да ти купят спортна кола; отчасти на твърде малкото неща, които се изискват от учениците; и отчасти на това, че има твърде малко награди и модели за подражание за интелигентни спорове на тема наука и технология — или дори за ученето заради самото него. Малцината, които продължават да се интересуват, са осмивани като „многознайковци“, „смахнати“ и „зубрачи“.

Но има и нещо друго. Отривам, че много родители се объркват, когато децата им задават научни въпроси. Защо луната е кръгла, питат децата. Защо тревата е зелена? Какво е сънят? Колко дълбока дупка можеш да изкопаеш? Кога е рожденият ден на света? Защо имаме пръсти на краката? Твърде много родители и учители отговарят с раздразнение и присмех или пък твърде бързо сменят темата: „А ти каква искаш да е луната — квадратна?“

Децата скоро разбират, че този вид въпроси по някакъв начин дразнят възрастните. Още няколко подобни преживявания и поредното дете е загубено за науката. Вероятно никога няма да разбера защо родителите трябва да се правят на всезнаещи пред шестгодишните.

Какъв е проблемът да признаем, че просто не знаем нещо? Толкова крехко ли е самочувствието ни?

Нещо повече — много от тези въпроси засягат важни научни проблеми, някои от които все още не са напълно решени. Това, че луната е кръгла, е свързано с факта, че гравитацията е основна сила, която е насочена към центъра на всяко тяло, и зависи от здравината на скалите.

Тревата, разбира се, е зелена заради пигмента хлорофил — това в гимназията вече са ни го набили в главата, — но защо растенията имат хлорофил? Изглежда глупаво, тъй като слънцето отделя най-много енергия именно в жълтите и зелените части на спектъра. Защо им е на растенията по целия свят да отхвърлят най-изобилните вълни слънчева светлина? Може би става дума за някакъв инцидент от най-ранната история на живота на Земята, чийто ефект се е запазил и до днес. И все пак в това, че тревата е зелена, има нещо, което все още не разбираме.

Има много по-добри реакции от тази да накараме детето да чувства, че задаването на големи въпроси е нещо, което обществото разглежда като неправилно. Ако имаме някаква идея за отговора, можем да се опитаме да го обясним. Дори и един непълен опит предоставя успокоение и поощрение.

Ако нямаме никаква представа, тогава можем да се допитаме до енциклопедията. Ако нямаме енциклопедия, можем да заведем детето в библиотеката. Или просто можем да кажем: „Не знам отговора. Може би никой не знае. Може би ти първи ще разбереш, когато пораснеш.“

Има наивни въпроси, досадни въпроси, лошо формулирани въпроси. Въпроси, които са породени от неадекватна самокритичност. Но всеки въпрос е опит да бъде разбран светът. Няма глупави въпроси.

Интелигентните и любопитни деца са национално и световно съкровище. Те трябва да бъдат обгрижвани, пазени и поощрявани. Но простото поощрение не е достатъчно. Трябва също така да им дадем и важните оръдия, с които да мислят.

Карл Сейгън e американски астроном, астробиолог и популяризатор на науката. Основава научната дисциплина астробиология в началото на 60-те години и предлага идеята за програмата СЕТИ за търсене на извънземен разум. Неговата научна и творческа дейност е пряко свързана с НАСА.

Също така е автор и на романа Контакт“, който има екранна реализация от 1997 година с Джоди Фостър в главната роля.

Из: „Свят, населен с демони – Науката като свещ в мрака“, Карл Сейгън
Преводач: Маргарит Дамянов

редактор: Андрей Митев

Вижте още: МИСТЕРИЯТА ОКОЛО ПЪРВИТЕ ХОРА