Често самите ние избираме приятелите си, но животът избира онези, другите – хората, които са почти винаги до нас.

Животът избира странните ни съседи; колегите ни, с които сме дистанцирани.

Избира магазинерката, от която пазаруваме в квартала; избира пощальона ни или електротехника.

Животът избира всички онези „невидими“ хора, с които споделяме огромна част от живота си.

И с невидимите хора, които сме приели за даденост, говорим на невидим език.

Езикът, който ни помага да вземем най-важните решения в най-важния момент.

Много често невидимите хора казват подходящата шега, когато сме тъжни.

Много често магазинерката ти дава с поглед утеха, която не откриваш дори в очите на приятел.

Или твой колега прави жест, който те стопля в студен момент.

И тогава за секунди си спомняш този невидим език, с който си говорите – разбираш, че той е по-важен и по-определящ за живота ти.

Разбираш, че щом съдбата е избрала тези хора да бъдат част от живота ти, значи знаете едно и също нещо, което за секунди си го спомняте.

Парадоксът е, че ние сме Заедно само с онези, които не избираме.

Затова животът избира и онези, в които се влюбваме, за да ни подскаже за този невидим свят, който е пред очите ни всеки ден. 

Зад привидното ни спокойствие и нормалност, всички крием своята лудост, истерия и страстни желания.

Мислим си, че познаваме най-близките си хора и грешим – ние не можем дори да предположим това, което са те, онова което всъщност мислят и искат да направят.

Моментът, в който допуснеш и приемеш собствената си лудост, е моментът, в който спираш да вярваш на абсолютно всички, защото знаеш, че те са не по-малко различни от теб и го крият.

Тогава стигаш до онази древна фраза, че животът е огромна лъжа.

Всеки изгражда илюзията, в която иска да живее: да лъже удобно за себе си и за другите.

Да лъже щастливо и порядъчно.

Но идва момент, в който губиш смисъла да го правиш – тогава си ти – привидно нещастен и по своему – щастлив.

Вече си свободен в затвор, чиито решетки така старателно са построили всички в очите си.

А зад решетките протяга длани единствената им истина – лудостта, която иска да излезе навън.

Из „Повече от любов“

Вижте още: Никога не може да знаеш името на твоето спасение – РАДОСЛАВ ГИЗГИНДЖИЕВ