Роденият в Москва през 1890 г. писател и поет Борис Пастернак остава известен със своите стихове и с това, че отхвърля през 1958 г. присъдената му от шведския комитет Нобелова награда за литература.

Пастернак израства в космополитна атмосфера, домът на баща му е посещаван от Сергей Рахманинов, Райнер Мария Рилке, Лев Толстой.

На творчеството му са посветени стотици страници академични изследвания, които по обем многократно надвишават написаното от самия автор.

Всички ние сме станали хора дотолкова, доколкото сме се научили да обичаме и да разбираме другите.

Човекът в другите хора – това е човешката душа.

Невъзможно е без последствия за здравето всеки ден да се проявяваш обратно на това, което чувстваш. Да пълзиш пред това, което не обичаш, да се радваш на това, което ти носи нещастие. Нашата нервна система не е празен звук, не е измислица. Тя е състоящо се от влакна физическо тяло. Душата ни заема място в пространството и е в нас, както зъбите ни са в устата. Не може безнаказано да бъде насилвана постоянно.

Не харесвам хора, които никога не са падали или не са се спъвали. Това означава, че животът не е разкрил красотата си за тях.

Да обичаш другите е тежък кръст.

Колко е хубаво на света! Но защо от това винаги така боли?

Децата са искрени и без притеснения. Не се срамуват от истината, а ние, от страх да не се покажем изостанали, сме готови да предадем най-скъпото си, хвалим отблъскващото и повтаряме „да-да“ на непонятното.

Единственият знак за благородство са пръстите с мастилени петна.

За да може да се самосъхрани, злото трябва да се маскира като добро. Може да се каже, че злото винаги е имало комплекс за малоценност и затова то никога не е откровено.

Колкото повече обичаме предмета на нашето обожание, толкова повече той изглежда като наша жертва.

Силата на думите е такава, че когато предскажете нещо, вие сами логически се повеждате към това, което сте предсказали.

Според мен философията трябва да е подправка на изкуството и живота. Но да се занимаваме само с нея е толкова странно, колкото да ядем гол хрян.

Първият белег на таланта е смелостта. Но не смелост на сцената или в редакцията, а смелост пред чистия лист хартия.

Според мен философията трябва да бъде пестеливо използвана подправка към изкуството и живота. Да се занимаваш единствено с нея е все едно да се храниш само хрян.

Срещат се хора с талант. Но сега се нароиха различни кръжоци и обединения. Всяка стадност е убежище на посредствеността, няма значение дали е от преданост към Соловьов, или Кант, или Маркс. Истината търсят само единици и в нейно име скъсват отношения с всички, които не я обичат достатъчно.

Тишина, ти си най-хубавото от всичко, което съм чувал.

Съзнанието е отрова, средство за самоотравяне на субекта, който го прилага единствено върху себе си. Съзнанието е светлина, която иска стремглаво да избие навън, осветява пътя пред нас, за да не се спънем. Съзнанието – това са запалените фенери пред задаващия се локомотив. Ако обърнете светлината им навътре, ще стане катастрофа.

Приказно е само обикновеното, когато до него се докосне ръката на гения.

Целта на творчеството е самоотдаване, не шумотевица или успех.

Човек се ражда, за да живее, а не за да се готви да живее.

Бъдещето е най-лошата от всички абстракции. Бъдещето никога не идва такова, каквото го очакваш. Не е ли по-вярно да се каже, че то въобще никога не идва? … Всичко, което реално съществува, съществува в рамките на настоящето.

Човек има еднаква нужда да бъде разумен и неразумен, спокоен и нервен. Ако го оставите само с разумността и спокойствието, той ще стане тъп, безцветен и летаргичен. Оставете го само с неразумността и нервите, и той ще загуби и себе си, и света. Поетът е човек на крайностите. Той търси разум в неразумното и неразумност в разума.

Имам чувството, че ако той не усложняваше напълно ненужно живота си, щеше да умре от скука.

Един от симптомите за предстоящ нервен срив е убедеността че работата ти е изключително важна.

Не веднъж съм забелязвал, че точно нещата, които едва сме забелязали през деня, мислите, които не сме довели до яснота, думите, които не сме изрекли с душа, или сме оставили без внимание, през нощта се връщат, облечени в плът и кръв и стават теми в сънищата ни, като възмездие за дневното ни пренебрежение към тях.

И запомни: никога и заради никакви обстоятелства, не трябва да се отчайваш. Да се надяваш и да действаш – това са нашите задължения по време на беда.

СЪН

Сънувах есен в полумрака на стъклата,
приятелите си и теб сред шутовската им тълпа,
като сокол, нагребал кръв от небесата,
сърцето ми се спускаше към твоята ръка.
Но времето минаваше, старееше, глъхтеше,
и рамките обточвайки със сребърни иви,
сиянието от градината обливаше стъклата
със септемврийски кървави сълзи…
Но времето минаваше, старееше. Ронлива
като лед, върху креслата пукаше, топеше се коприната.
Внезапно, както беше шумна, онемя ти и утихна
и моят сън като камбанен звън затихна.
Събудих се. А утрото бе тъмно като есен
и вятърът на тръгване понесе,
тъй както от талига сламен дъжд струи,
рой по небето бягащи брези.

ДА СИ ПРОЧУТ Е НЕКРАСИВО…

Да си прочут е некрасиво.
И не това те извисява.
Не воденето на архиви
или пък авторското право.

Твориш ли, значи се раздаваш.
Не, за да правиш панаир.
Позор е нищо да не значиш,
а да те сочат за кумир.

Живей без самозвани титли.
Живей така, че най-накрая
пространството да те обикне
и зов да чуеш от безкрая.

И нека да останат бели
петна, но само във съдбата.
В живота ти пасажи цели
зачеркнати да са в полята.

И да потъваш в неизвестност,
а с теб и твоите дела.
Тъй, както чезне цяла местност
във непрогледната мъгла.

След теб и други ще поемат,
за да изминат твоя път.
Но поражения от победи
не давай им да различат.

И не отстъпвай ни на йота
от онова, което си.
Но жив бъди, бъди и толкоз.
До края си ти жив бъди.

редактор: Андрей Митев

Вижте още: Истинската любов, когато е несподелена, не ревнува, а умира, вледенява се – АЛЕКСАНДЪР СОЛЖЕНИЦИН