Пол Елюар е основоположник на поетическия сюрреализъм и преводач на поезията на Христо Ботев на френски език.

От малък боледува от туберкулоза и често е настаняван в санаториум. В един от тези санаториуми в Швейцария среща Гала, родена Елена Дмитриевна Дяконова, която също се лекува от туберкулоза.

Двамата се влюбват и се женят през 1917 година. Имат дъщеря Сесил, която се ражда на следващата година. Гала ненавижда ролята си на майка и напуска съпруга си през 1929 година, когато среща Салвадор Дали, за когото по-късно се жени и става Гала Дали.

През 1934 Пол Елюар се жени за Мария Бенц, която позира като модел на Пабло Пикасо. Участва в Първата световна война и във Френската съпротива по време на Втората световна война. Умира от инфаркт на 18 ноември 1952 г. и е погребан в гробището Пер Лашез в Париж.

Добър ден, тъга.
Сбогом, тъга.
Ти си изписана в линиите на тавана.
Ти си изписана в обичните очи.
Ти не си най-страшното бедствие, защото и у най-жалките устни оставяш усмивка.
Добър ден тъга.
Любов на отзивчиви тела.
Всесилие на любовта,
чиято ласка възниква внезапно
като чудовище без плът.
Глава разочарована…
тъга с прекрасен лик.

ОБИЧАМ ТЕ 

Обичам те за всичките жени, които не познавам.
Обичам те за всички времена, в които аз не съм живял.
За мириса на чистия простор и за дъха на хляба топъл.
И за топящия се сняг, за първите цветя напролет.
За животинките, които от хората не се изобщо плашат.
Обичам те, за да обичам.
Обичам те за всичките жени, които не обичам.

В кого да се огледам, ако не в самата теб не се и виждам?
Без теб не виждам нищо аз, пустиня безпределна само.
Между отдавна и сега
Успявах често от смъртта бедняшка аз да се избавя.
Не можех да пробия гладката стена на мойто огледало
И трябваше живота дума по дума сам да разгадая
Като в забрава…

Обичам те за твойта мъдрост – мъдростта, която не познавам.
Обичам те за твойто здраве.
Обичам те напук на всичките илюзии.

И за безсмъртното сърце, което сам не притежавам.
О, ти съмнението вечно и самият разум
И онова огромно слънце, с което аз съм пак начело,

Нощта не трае никога без край –

а има – щом като го казвам,

и щом като го потвърждавам –

в завършека на всяка скръб
един прозорец,
един отворен, осветен прозорец,
и винаги по някоя мечта
те чака будна,
желание и глад, които да задоволиш,
изпълнено със чисти пориви
сърце,
протегната ръка, отворена ръка,
загрижени очи,
един живот живота ти да сподели.

L’amoureusе

Тя стои на клепачите ми
А косата й е в косата ми
Има цвета на окото ми
Има тялото на ръката ми
В моята сянка тя е потънала
Като камък в небето

Тя никога няма да затвори очите си
И не ме оставя да спя
Сънищата й в яркия ден
Изпаряват слънцата
А мен карат да се смея да плача и да се смея
Да говоря когато нямам нищо да кажа

Това е благият закон на хората

Те правят вино от грозде
Огън от въглища
Мъже от целувки

Това е верният закон на хората
Съхранен непокътнат
В нещастия и войни
В смъртна опасност

Това е топлият закон на хората
Превръща вода в светлина
Мечтите в реалност
Враговете в приятели

Закон стар и нов
Който сам се развива
От глъбините на детско сърце
До висините на разума

ВЛЮБЕНАТА

Изправена на моите клепачи,
с коси във моите коси,
с ръцете ми се сраства постепенно.
Цветът на моите очи е неин.
И тя потъва в мойта сянка
като захвърлен към небето камък.
очите й са винаги отворени,
не ме оставят да заспя.
Сънува тя посред бял ден,
слънца се изпаряват поред съня й.
Разсмивам се до сълзи от това,
говоря, без да знам какво ще кажа.

Вижте още: ИРОНИЯТА Е НЕОБХОДИМ ЕСТЕТИЧЕСКИ КОМПОНЕНТ НА МИСЛЕНЕТО – САЛВАДОР ДАЛИ