• Аз съм велик съединител! – заяви веднъж Въглерода със самочувствието на най-добрия в професията.

Останалите кимнаха в съгласие, защото беше вярно: никой не можеш да го настигне в изкуството на съединяването. Той бе измислил начин дори да се самосъединява – колкото пъти пожелае – и правеше чудесни вериги, верижки и синджирчета, на които би завидял всеки майстор на бижута.

Изобретателността на Въглерода сякаш нямаше изчерпване – веригите му бяха къси или дълги, прави като връв; кръстосани или разклонени като вила; понякога му хрумваше да ги завие в халки и пръстени, а тях самите да наниже в още по-сложни и изящни фигури… Не, в общежитието на улица „Менделеев“ не познаваха по-сръчен в занаята от обитателя на апартамент номер 6! Той беше патентовал два пъти повече съединения, отколкото всички други елементи, взети заедно.

  • Аз съм бащата на живота! – натъртено добави Въглерода и обзет от възбуда, пропусна да поясни „върху Земята“.

Никой не кимна, но всички замълчаха: имаше известно право и в тези думи. Не беше толкова отдавна – само преди три милиарда години, – когато в кипящите вълни на океана се появи мъничка капка живо вещество. Е, и други се потрудиха тогава, но инициатор беше Въглерода. Пък той и досега гради основата на всеки организъм – нали затуй наричат съединенията ме „органични“.

  • Аз създадох ума на човека! – продължи високомерно Въглерода и се огледа свирепо, сякаш чакаше възражения.

Азота, Кислорода, Водорода, Фосфора и Сярата се зачервиха от възмущение – те също имаха заслуги в изграждането на мозъчната тъкан. Но все пак, процентно взето, Въглерода преобладаваше в състава на мислещите белтъци.

  • Аз съм красотата на света! – победоносно изхриптя Въглерода и дори се закашля от себедоволство. Аз живея в аромата на теменугата и в пурпурния пламък на божура, в трептящите криле на пеперудата и в есенната багра на гората, в мекия блясък на коприната и в лазура на детските очи… Аз сам направих всичко това!
  • Ти? Сам!?! – не издържаха останалите елементи и си отидоха обидени.

Ароматът секна, цветовете изчезнаха, мисълта престана да работи, красотата се загуби. Остана само едно малко черно въгленче. Защото „най-великият съединител“, „бащата на живота“, „умът на човека“ и „красотата на света“ без другите не беше нищо повече от една обикновена, черна бучка въглища.

 

Още от Стаята на децата: Защо й е на Жабата Мозък

 

Автор: Николай Шейков
Източник: Спектър 78