ПРИТЧА ЗА БОГ И ЕВА

Момичето, което беше мое,
от днеска не е мое, боже мой.
Обърна се и тръгна… На завоя.
И продължи… До другия завой.

Аз я създадох… Сам… Душа и тяло…
Очи… Ръце… Усмивки… И сълзи.
От шепичка… От нищо… От начало…
Отиде си… И студ по мен пълзи.

На другия завой – внезапно спира…
Едно момче… Каквото бях преди.
Страхотен пич… В очите й се взира…
Ще я зомбира, ще я победи.

И тя ще тръгне с него… Сомнамбулно.
Наивна я създадох… Как можах.
Обръща се. Намига присмехулно.
Дете, което не изпитва страх…

И аз стоя… И гледам… Няма начин.
Природата… Разбирам. Вдявам. Знам.
И мамка му… Защо ли ми се плаче?
И край…И няма друга да създам.

НЕЩО КАТО ЗАВЕЩАНИЕ

В най-последният… Във онзи… Във очаквания ден.
Само ти… От всички хора… Само ти да си до мен.

Знам,че е егоистично… Знам… И въпреки това.
Само тебе да усещат морните ми сетива.

Страшничко е… И нелепо… Неизбежно е… Нали…
Затова да се подготвим… И по-малко да боли.

Сърдиш се сега… Разбирам… Глупости ти пиша… Знам…
Джиесемът ми ще бъде постоянно включен Там.

Само номерът не зная. Ще го пратя с есемес.
И ще си говорим дълго… Както си говорим днес.

Може би е забранено… Но ще ти разказвам аз…
Ще ти стане интересно… Точно в уговорен час.

А пък ти ще ми докладваш… Кой с кого къде е бил.
Как омъжвате Тамарка… Как изглежда Самуил.

Вероятно Там ще бъда много хубав… Много млад.
Само, че едно ме плаши… Да не съм извън обхват.

МЛАДОСТТА СЕ ЗАВРЪЩА

По зелената улица
към уютния дом
тя върви най-нахално…
Ето… влиза със взлом…

И със страст ме прегръща…
Задушава ме с вик…
Младостта се завръща –
пък макар и за миг.

Хирургично, без милост
впива свойта игла.
Младостта се завръща
и ми шие крила.

Младостта се завръща –
пее вятърът щур.
Младостта се завръща –
туй е пълен абсурд

Знам, че никой не може
да го разбере…
Младостта се завръща,
мое старо море.
Ето… гмуркам се… плувам…
в моя стил бътерфлай.
От брега до небето…
От начало до край…

Моя детска съблазън…
Моя смелост… Мой страх.
Като първа целувка.
Като тайна… И грях…

Младостта се завръща…
Няма грешка… На пук…
Ужас! Как ме обърква…
Там ли съм… Или тук…

Или просто това е
мимолетно здравей…
Стар тийнейджър… Добре, де…
Стига толкоз… „ОК”.

Младостта се завръща…
Няма време, нали?
Неочаквано същата…
Боже мой, как боли!

Как витае въпросът:
За къде? До кога?

Младостта се завръща
само днес и сега…

Или още и още…
До когато умрем…
Младостта се завръща…
Не съвсем… не съвсем…

ЩАСТИЕ
Толкова дълго те търсихме… И съдбоносно.
Щастие… щастийце… Криеш се, миличко, знам.
Тъкмо те видим… Тъкмо едва те докоснем…
Тъкмо те хванем… и няма те… няма те там…

Шапка невидимка… Как ли изглеждаш тогава?
Всъщност какво си?.. Не подозирам дори…
Дълъг живот?.. И любов?.. И успехи?.. И слава?..
Много приятели?.. Много и много пари?..

Колко години… И всяка с това ни сурвака.
Земни неща… Мили боже, това ли е то?
Ах, покажи се на светло… Съвсем преди мрака.
Щастийце… Миличко… Пак ли се криеш…Защо?

Може би ти си наоколо… Без да го знаем.
Живи сме още… Изнервени… Стари… И зли…
Дай ни се… Все пак… За малко… На края… На заем…
Утре, например… Когато снегът завали…

Ето те… Идваш… Аз чувам гласчето ти звънко…
Хитрият поглед… Малката умна глава…
Двете опашки на ластик…Вратленцето тънко…
Господи, колко сме глупави… Ти си това…

НЕ УМИРАЙ, ЛЮБОВ
Не умирай любов! Не умирай любов! Не умирай!
Старомодно до край ще повтарям тези слова.
Не затваряй вратата на своята бедна квартира –
всеки ден ще ти нося през зимата хляб и дърва.

Тази нощ с одеялото двамата ще се завием.
Ще ти стопля нозете с нозе и ръцете с ръце.
Затова не умирай любов…Единадесет бие.
Предпоследния удар на твоето храбро сърце.

Ще те любя, любов! Ще те любя, любов! Ще те любя!
Цяла нощ…Ще ти вдъхна живот. Ще ми вдъхнеш живот.
Ти си все така хубава! Виж! Аз съм все така хубав!
Нека вие навън оня леден и бял съпровод.

Реквием ли, любов? Сватбен марш ли?… Последен молебен.
Тъкмо време е вече…И аз съм отдавна готов.
Не е честно да тръгваш сама…Аз ще тръгна със тебе.
Затова не умирай любов, не умирай любов!

Вижте още: Съпротивлявай се повече, подчинявай се по-малко – СТЕФАН ЦАНЕВ