Страхът ми от думите тъй е голям,
тъй ясни са всички човешки слова.
Това тук е куче, дом — онова,
началото тук е, а краят — там.

Боя се от хорските чувства и смях,
познават и бъдно, и минало те.
Пред никой връх смайване в тях не расте,
единствен имотът е ценен за тях.

Все викам и браня се: стойте далеч!
Нещата ме радват със своята реч.
Пред вас вкаменени, неми стоят —
не ми ги докосвайте: те ще умрат.

На дъжд прилича самотата.
Тя от морето расне в небесата,
надига се от мака на полята
и от небето — то е нейна къща —
вали върху града и го обгръща.

Когато капят часове студени
и уличките утрен здрач обвива,
когато две тела неутолени
все тъй желаната любов не слива
и въпреки омразата горчива,
едно легло отрежда им съдбата:

като река е буйна самотата…

Аз живея живота си в бавни спирали
и над вещите те се въртят.
Към най-висши предели летя, но едва ли
ще достигна целта в моя път.

Аз кръжа край чертога на бога смълчан —
колко века сам вече не помня.
И не зная: дали съм сокол, ураган,
или някаква песен огромна.

Ти си бедняк без нищичко навеки,
напомняш камък, без гнездо в студа.
Ти си прокажен, теб те гони всеки,
ти с кречетало бродиш из града.

Ти също като вятър, който плаче,
едва прикриваш голата си плът,
А простичките дрехи на сираче
за теб с прекрасни цветове блестят.

Като зародиш плах и слаб си ти,
когато той едва е жив и стене
между притискащите го колене —
та първия си дъх да защити.

Ти като пролетен дъждец си беден,
блажено падащ върху някой град;
напомняш плаха жажда на последен
злочест затворник, вън от тоя свят;
приличаш на болник, от радост бледен,
когато легне настрани, на цвете
край релси, клюмнало под ветровете,
на длан в сълзи… Така си беден ти.

Пред теб какво са птиците сиротни,
какво е някой пес, от глад терзан,
какво е да се луташ сред самотни
и хванати от някого животни,
забравени в коварния капан?

Пред теб какво са нищите, които
са из приюти — и пред тях си слаб.
Те мелници не са за много жито,
а малки камъни за малко хляб.

Ти — най-дълбок, лишен и от прехрана;
ти — просяк с тайнствен образ и очи;
ти — розата на бедността желана;
ти — непрестанната промяна
на злато в слънчеви лъчи.

Ти — без родина възжелана
ни тук оставяш сам-сами.
Пред тежестта ти всяка нужда спира.
Ти стенеш в бури. Ти си като лира,
която свирещите ще сломи.

Но как дойде раздялата за мен?
Това си спомням — случва ти се нещо
неотвратимо, тъмно и зловещо,
в което си щастлив и унижен —

А аз бях слаб! Аз виждах колко плаха
си тръгна тя и как ме позова!
О, сякаш хиляди жени зовяха!…
И нищо повече, освен това:

един далечен знак — мираж изглежда,
прощален знак — бог знае за какво,
или навярно е било дърво,
обвито вече в кукувича прежда.

Не сме видели оня свят до днес,
не смеем да изкажем пред Смъртта
учудване, възторг или протест,
когато тя — разтворила уста —

с трагичен плач пред нас се появи.
В живота всички търсим своя роля,
стремим се към успех, но по неволя
търпим в играта и Смъртта, уви!

Но ти пое натам. От тая сцена
свеж полъх в земните ни дни повя,
завесата бе истински зелена,
със истинска гора и синева!

Играем пак. Говорим с текст заучен
и с жестове, с гримаси тук-таме,
но ако някой ден и с нас се случи
със нея да останем насаме,

смъртта ще ни сломи, ще ни припомни
урока прост за оня свят отвъден,
за да привикнем с ролите си скромни
и истински в живота си да бъдем!

Последна цел, която аз признавам,
ела, ужасна, в тъканта от плът!
Както пламтях в духа, в теб запламтявам.
Дървото се забави тоя път
да лумне в пламък, който ти запали,
но приближавам и изгарям в теб.
Ти цялата ми кротост не пожали
и всичко в мен превърна в ад свиреп.
Без бъдеще, разбит, но чист и тих
в страданието стъпих като в клада;
не диря аз от идното награда,
в сърцето си натрупаното скрих.
Аз ли горя безмълвно в тоя свят?
Угасват спомените като сън.
Ах ти, живот, живот: аз съм отвън.
Цял в огън съм. За всички непознат.

(Отказване. То не е болестта
през детството. Забавяне. Предлог
да порастем. А всичко ти шептеше.
Не смесвай онова, което беше
омайващо, с това.)

Рилке е роден в Прага, но е смятан за австрийски поет, понеже пише главно на немски в пределите на старата Австро-Унгарска империя. Израства в семейството на чиновник от железопътното ведомство с провалена военна кариера. По желание на честолюбивата си майка, Рилке години наред е възпитаван като момиче, носи женски дрехи и прически. След раздялата на родителите му, по настояване на бащата като противовес прекарва пет години във военно училище, където се чувства смазан физически и психически.

Рилке следва в Търговската академия в Линц, а после записва философия, право и история на изкуството в университетите в Прага, Мюнхен и Берлин. Останалата част от живота му преминава в непрекъснати странствания из Италия, Испания, Франция, Дания, Швеция и Швейцария. Сред тях особено значение има пътуването му до Москва, където многократно се среща с Лев Толстой.

Последните си години Рилке проживява в Швейцария, където приятели му предоставят една кула в така наречения „Замък Мюзо“. Там поетът, вдъхновен от лириката на близките му Пол Валери и Андре Жид, пише стихове предимно на френски, някои издадени след смъртта му. Умира от левкемия и е погребан в двора на старата църква в Рарон сред Бернските Алпи.

Вижте още: НИЦШЕ и САЛОМЕ: При жена ли отиваш? Не забравяй камшика!