Това се случило отдавна, мое мило момче. Живял някога кит. Той плавал по море и ял риба. Ял той платики и белуги, и пъструги, и селди, ял и лелите на малките селди и моруни и червеноперки и техните сестрички. Закусвал понякога и с пъргавите, чевръсти змиорки. Каквато риба му попадала, такава ял. Отварял устата си, ам! И готово!

Тъй че в края на краищата, в цялото море останала само една риба. Тя плувала наред с кита, край самото му дясно ухо, за да не може да я глътне. Само по този начин тя се спасявала. Но ето, той се изправил веднъж на опашката си и казал:

– Искам да ям!

А малката хитра рибка му отговорила с тъничък и хитър глас:

– Не си ли опитвал човека, благородно и великодушно млекопитаещо?

– Не – отвърнал китът, – а какъв е той на вкус?

– Доста е вкусен – казала рибката – само че малко е бодлив.

– Е, добре тогава, донеси ми тука пет такива – казал китът и така ударил с опашката си по водата, че цялото море се покрило с пяна.

– Достатъчно ти е и един! – извикала малката рибка. – Плувай към петдесетия градус северна ширина и към четиридесетия градус западна дължина и ти ще видиш сред морето сал, на сала моряк и нищо повече.

Неговият кораб е отишъл на дъното. Той е облечен в сини платнени панталони и презрамки (не забравяй презрамките, мое мило момче!). Той носи със себе си и един ловджийски нож. Но аз съм длъжна да ти кажа, че този човек е доста предвидлив, умен и храбър!

Китът се понесъл с всички сили. Плувал и дошъл до мястото, където му било посочено: до четиридесет градуса западна дължина и на петдесет градуса северна ширина.

И видял той наистина сред морето сал и на него моряк и нищо друго. Морякът бил със сини платнени панталони и с презрамки (внимавай за презрамките, мое мило момче!), а отстрани на пояса му виси ловджийски нож и нищо повече.

Седи морякът на своя сал и краката си е спуснал във водата. (Майка му е позволила да си поиграе с боси крака във водата, иначе той не би си играл, защото бил доста умен и храбър).

Устата на кита се разтваряла все повече и повече, отваряла се все по-широко и по-широко, едва ли не до самата опашка. Китът погълнал моряка и неговия сал и неговите сини платнени панталони с презрамки (недей забравя за презрамките, моля ти се, мило момче, добре помни това!) и ловджийския му нож.

Всичко потънало в този топъл, тъмен килер, който се нарича китов стомах. Китът се облизал ето тъй и три пъти се преметнал на опашката си.

Но морякът, който бил умен и храбър, щом се намeрил в топлия и тъмен килер, наречен стомах на кита, започнал да се обръща, да рита с крака, да хапе, да драска, до чука, да тропа, да се мята и най-после заситнил весело хоро, така лудо заиграл, че китът се почувствувал съвсем зле. (Надявам се, че не си забравил за презрамките).

И казал той на малката бодлива рибка:

– Не ми харесва човекът, не ми е по вкуса. Гъдел ми причинява в стомаха. Какво да правя?

– Тогава кажи му да излезе навън – посъветвала го малката бодлива рибка.

Китът извикал силно със своята собствена уста:

– Хей, ти! По-скоро напусни стомаха ми и дръж се прилично, защото страшно ме е гъдел и започнах да хълцам.

– О, не – казал морякът – мене и тука ми е доста добре! Ако ти ме занесеш към моите родни брегове, към белите скали на Англия, аз ще си помисля тогава, дали да изляза или да остана в стомаха ти.

И той още по-силно заритал с крака.

– Няма какво да се прави – казала хитрата рибка. – Заведи го в родината му! Ти знаеш, аз те предупредих още в началото, че той е доста умен и хитър.

Китът послушал съвета й и се впуснал на път. Той плувал, плувал и все плувал, като през цялото време с опашката си и с двата си плавника, макар че много му додявало и пречило хълцането. Най-сетне в далечината се показали белите скали на Англия. Китът се приближил до самия бряг и започнал да си отваря устата; все по-широко, широко, много широко, съвсем широко, и най-после казал на човека:

– Време е да излезеш. Тук има прехвърляне! Най-близките станции са: Уинчестер, Ашуелот, Нашуа, Кини и Фичборо.

Едва успял да каже: Фич! и от устата на кита излязъл морякът. Този моряк, наистина, бил доста умен и храбър.

Докато престоял в корема на кита, той не загубил времето си напразно: с ножа той насякъл сала на тънки дъсчици, поставил ги на кръст и ги вързал с презрамките си (сега ти разбираш, защо не биваше да забравиш за презрамките, нали?)

И така той направил решетка, с която преградил гърлото на кита. Освен това той изрекъл вълшебни думи: ти не си ги чувал и аз с удоволствие ще ти ги кажа.

Той казал:

Поставих аз решетка
и запуших гърлото на кита!

С тия думи той скочил на брега върху дребните камъчета и закрачил към майка си, която му позволявала да ходи по водата бос. После той се оженил и бил доста щастлив. Китът също се оженил и бил много щастлив.

Но от този ден и на вечни времена в гърлото на кита си останала решетката, която той не можал нито да преглътне, нито да изплюе.

Заради тази решетка в гърлото му попадала само дребна риба. Ето защо в наше време китовете не гълтат хора. Те не гълтат даже малки момченца.

А хитрата рибка отплувала и се скрила в тинята под самия праг на екватора. Тя си мислила, че китът й се е разсърдил и се страхувала да се мерне пред очите му.

Морякът взел със себе си своя ловджийски нож. Той бил пак със сините си платнени панталони, с които се разхождал и крачел по дребните камъчета край самото море, но нямал вече презрамки. Те останали в гърлото на кита.

С тях той свързал тънките дъсчици, от които направил решетката. И това е всичкото. Ето краят на моята приказка.

превод: Леонид Паспалеев

Вижте още: ИЗКУСТВОТО НА МАЛКАТА ЯПОНСКА РИБКА